Дръж се здраво - Страница 27

К оглавлению

— Обади ми се веднага, щом го чуеш.

— Окей.

Разговорът приключи. Брет вдигна глава от компютъра:

— Неприятности ли имаш?

— Слушаше ли ме?

Брет вдигна рамене:

— Защо не прегледате доклада на „Е-СпайРайт“?

— Ще кажа на Майк и това да направи после.

— Ти самата можеш да го прочетеш оттук.

— Това не става ли само от служебния ми компютър?

— Ами! Отвсякъде можеш, стига да си включена в интернет.

— Значи и всеки друг може да го види — намръщи се Тиа.

— Не. Все пак трябва да имаш потребителското име и паролата. Просто отиваш на страницата на „Е-СпайРайт“ и влизаш като регистриран юзър. Току-виж си попаднала на някой имейл или нещо друго, което синът ти е получил.

Тиа се замисли.

Брет отиде до лаптопа и изчука нещо на клавиатурата. После завъртя екрана към нея. Началната страница на „Е-СпайРайт“ се бе отворила.

— Ще сляза до долу да пия една сода — рече Брет. — Ти искаш ли нещо да ти донеса?

Тя поклати глава.

— Действай тогава — каза Брет.

Запъти се към вратата, а тя седна на стола и зададе име и парола. Стигна до страницата с доклада и поиска данните от последния ден. Почти нищо ново, с изключение на кратък чат по инстант месинджъра със загадъчния СиДжей8115.

...

СиДжей8115: какво има?
ХокейАдам1117: майка му ме причака след училище.
СиДжей8115: какво ти каза?
ХокейАдам1117: научила е нещо.
СиДжей8115: ти какво й каза.
ХокейАдам1117: нищо, избягах.
СиДжей8115: довечера ще го обсъдим.

Тиа го прочете втори път. После грабна мобифона и натисна копчето за бързо повикване.

— Майк?

— Кажи.

— Веднага го намери, каквото и да ти коства.

* * *

Рон пое снимката.

Погледът му се задържа върху нея, но Бетси усети, че е престанал да я вижда. Езикът на тялото му й подсказваше, че вече нищо не може да го засегне. Той потръпна, тялото му замръзна. Остави снимката на масата и скръсти ръце. После пак я взе.

— И какво променя това? — попита.

Замига начесто, подобно на заекващ, запецнал на особено трудна дума. Видът му я ужаси. От години не бе виждала това му ситно мигане. Според свекърва й децата много биели Рон, докато бил във втори клас, но той не й казвал. Тогава се появило мигането. С годините бе започнало да изчезва и сега почти не се проявяваше. Дори когато бяха научили за Спенсър, Бетси не го бе забелязала.

Защо й трябваше да му показва снимката? Рон се бе прибрал с желанието да й протегне ръка, а тя я бе шляпнала да се махне.

— Не е бил сам през онази нощ.

— Е?

— Не разбираш ли какво искам да ти кажа?

— Може първо да е излязъл с приятели. Какво от това?

— Те защо нищо не казват?

— Откъде да знам? Може да ги страх; може Спенсър да им е казал да си мълчат; възможно е и ти да бъркаш датата. Може да ги е видял за малко, пък после да е излязъл. Може снимката да е направена много по-рано през същия ден.

— Не е така. Пресрещнах Адам Бай след училище…

— Какво?!

— Изчаках да бие последният звънец. Показах му снимката.

Рон поклати глава в недоумение.

— А той избяга. Сто на сто има нещо гнило в цялата работа.

— Като какво?

— Отде да знам. Нали помниш, че когато полицията намери Спенсър, едното му око бе насинено?

— Те имаха обяснение. Вероятно бил изгубил съзнание и е паднал на лицето си.

— Или някой го е ударил.

— Никой не го е удрял, Бетс — възрази Рон с омекнал глас.

Бетси замълча. Мигането се учести още повече. По бузите му потекоха сълзи. Протегна ръка към него, но той се отдръпна.

— Спенсър е смесил хапчета и алкохол. Това не ти ли е ясно, Бетси?

Тя продължи да мълчи.

— Никой не го е карал насила да открадне онази бутилка водка от шкафа ни. Никой не го е карал насила да измъкне онези мои хапове от чекмеджето, където ги бях оставил незаключени. Това не можем да отречем, нали? Вярно — аз съм този, който е оставил флакона с предписаните ми хапчета на открито. Онези, от които продължавах да купувам, дори когато трябваше вече да съм преодолял болката и да заживея нормално, нали така?

— Рон, не става дума за…

— За какво не става дума? Мислиш, че не усещам ли?

— Какво усещаш? — попита тя. Макар да знаеше отговора. — Не те обвинявам, кълна ти се.

— Напротив, смяташ, че вината е у мен.

Тя поклати глава. Но той не забеляза. Той вече бе излязъл навън.

Единадесета глава

Наш бе готов да нанесе удара.

Заседнал бе на паркинга на мола Палисейдс парк. Типичен американски гигастил. Мол ъф Америка в Минеаполис можеше и да е по-голям, но този тук бе по-нов, натъпкан с мегамагазини в мегамол — никакви модни бутикчета, каквито се срещаха през осемдесетте години. Тук имаше магазини на складови цени, просторни книжарници на националните вериги, имакс кино, мултиплекс с петнайсет екрана, магазин на „Бест Бай“, магазин на „Стейпълс“ за офис оборудване и виенско колело в естествен размер. Коридорите бяха широки. Всичко бе огромно.

Реба Кордоба бе влязла в „Таргет“. Металик зелената й акура МДХ бе паркирана далеч от входа — доста удобно, макар рискът да оставаше голям. Паркираха микробуса до акурата, от страната на водача. Замисълът бе изцяло на Наш. Пиетра бе влязла след Реба Кордоба и я следеше. И Наш бе влязъл за малко в „Таргет“ да направи бърза покупка.

Сега чакаше есемеса от Пиетра.

Беше се отказал от мустака — нямаше да се впише в тукашната обстановка. Днес трябваше да има вид на открит и доверчив човек. Хората с мустаци не са от този тип. Буйният мустак, който бе използвал с Мариан, обикновено доминира на лицето. Ако търсиш описание, малцина свидетели са забелязали нещо друго, освен мустака. Така че често му вършеше работа.