Запали двигателя.
— Чакай — обади се Наш.
Пиетра се извърна.
— Не трябва ли да побързаме? Запази спокойствие. Замисли се за няколко секунди.
— Какво има?
— Аз ще карам буса — отвърна й. — Отивай в нейната кола.
— Това пък за какво?
— Защото ако я оставим тук, ще се усетят, че е отвлечена. Ако я преместим, може и да ги заблудим.
Хвърли й обратно ключовете. После закопча Реба към пода с пластмасовите белезници. Натика в устата й парцал. Тя започна да се съпротивлява.
Взе в двете си длани крехкото й, хубаво личице, сякаш се канеше да я целуне.
— Ако ми избягаш — каза, втренчил се в кукленските й очи, — ще грабна Джейми. И тогава ще стане лошо. Разбираш ли ме?
Като спомена името на сина й, Реба замръзна.
Наш се премести на предната седалка и каза на Пиетра:
— Карай след мен. Дръж се нормално.
И тръгнаха.
Майк потърси разтуха в своя айпод. Освен хокеят, това бе единственият му друг отдушник. Нищо не го разпускаше докрай. Обичаше семейството си, обичаше работата си, обичаше и хокея. Но и на хокея времето му щеше скоро да отмине. Годинките се трупаха, колко и да не му се искаше да си го признае. Голяма част от времето му минаваше изправен с часове наред в операционната. Навремето хокеят му помагаше да поддържа форма. Вероятно все още му беше полезен по отношение на сърдечната дейност, но тялото му започваше да понася трудно физическия сблъсък. Ставите го мъчеха. Мускулните разтегляния и дребните навяхвания ставаха все по-чести и отшумяваха все по-бавно.
За пръв път осъзна, че се спуска надолу по ролъркоустъра, наречен живот; за пръв път играеше на връщане на деветте дупки, както се изразяваха приятелите му, които си падаха по голфа. Това неминуемо се усеща. Стигнеш ли трийсет и пет-четирийсет, поне отчасти осъзнаваш, че вече не си онзи физически екземпляр, който си бил доскоро. Но отрицанието е доста силно нещо. Сега, на крехката четирийсет и шест годишна възраст, осъзнаваше, че каквото и да стори, спускането щеше не само да продължи, но и да се ускори.
Изключително ободряваща мисъл.
Минутите се точеха едва-едва. Престана да си прави труда да звъни на Адам. Или беше получил дотогавашните му съобщения, или не. От айпода Мат Карни задаваше съответния музикален въпрос: „Оттук нататък — накъде?“ Затвори очи и се опита да се потопи в музиката, но не му се удаде. Стана и се заразхожда напред-назад. И това не помогна. Хрумна му да обиколи с колата квартала, та евентуално да срещне Адам, но му се видя глупаво. Мерна хокейния си стик. Дали няма да се почувства по-добре, ако вкара няколко гола във вратата на двора?
Мобифонът иззвъня. Грабна го и дори не погледна кой го търси.
— Ало?
— Нещо ново? — Беше Моу.
— Нищо.
— Идвам.
— Върви да гледаш мача.
— Няма да стане.
— Моу…
— Ще дам билетите на някой друг приятел.
— Но ти нямаш други приятели.
— Да, бе, и ти си прав.
— Дай да му дадем още половин час. Остави билетите ни на касата.
Моу не отвърна.
— Моу?
— Наистина ли искаш да разбереш къде е?
— В какъв смисъл?
— Помниш ли, че поисках да разгледам мобифона ти?
— Помня.
— Твоят има GPS.
— Не схващам накъде биеш.
— GPS е съкратено от Global Positioning System.
— Това ми е известно, Моу. Каква връзка има с моя телефон?
— Много от новите телефони имат вграден GPS чип.
— Имаш предвид оная триангулация с клетъчните кули, дето я показват по телевизията ли?
— Не. Ти говориш за телевизия. И това е остаряла техника. Става дума за нещо много по-ново, само отпреди няколко години. Наричат го „перонален локатор“, или съкратено — SIDSA. Използват го най-вече при болните от Алцхаймер. В началото е бил с размера на колода карти. Слагат го в джоба на пациента и ако се запилее нанякъде, с това нещо го откриват. След това фирмата ЮФайндКид2 започна да го ползва и в детските мобифони. Днес го има в почти всеки модел от почти всички марки.
— Искаш да кажеш, че и на Адам телефонът има GPS?
— Да. Твоят — също. Ще ти дам нужния интернет адрес. Влизаш в страницата, плащаш с кредитна карта таксата. После кликваш и ти се явява карта като на всеки друг GPS локатор — на Мапкуест например — с имената на улиците и всичко останало. От нея ще разбереш къде точно се намира телефонът му.
Майк не отговори.
— Чу ли какво ти казах?
— Чух.
— Е, и?!
— Ще се пробвам.
Прекъсна разговора. Влезе в интернет и отиде на страницата на своя мобилен оператор. Въведе собствения си номер, установи и парола. Намери GPS програмата, кликна върху отправката и се зачете в предлаганите му опции. GPS услугата се предлагаше срещу $49,99 за месец, $129,99 за шест месеца, или $199,99 за една година. Майк се улови, че се е поддал на глупостта да изчислява по стар навик коя от опциите е най-благоприятната. Тръсна глава и избра едномесечния план. При цялата финансова изгода, не искаше дори да си представи, че и след една година може да върши същото.
Минаха няколко минути, докато му одобрят заявката, после се яви нов набор от опции. Кликна върху картата, На екрана излязоха целите Съединени щати с точка върху родния му Ню Джърси. Крайно полезно. Кликна върху иконката за увеличение на образа — лупа с плюсче, а картата започна бавно и едва ли не тържествено да се приближава: първо — регионът, после — щатът, след това — градът, и най-накрая — техният квартал с всичките му улици.
GPS локаторът постави голяма червена точка върху една съвсем близка до тях улица. До нея се появи правоъгълник с легендата „Най-близък адрес“. Майк кликна отгоре му, макар да нямаше нужда. Адресът и така му беше известен.