Дръж се здраво - Страница 31

К оглавлению

Пък и как да му обясни за GPS локатора.

— Радвам се, че те видях, Дан.

— И аз теб, Майк.

— Ако чуеш случайно от Адам…

— Непременно ще го накарам да ти се обади. Лека нощ. И карай внимателно.

* * *

— Мустачки на котенца — каза Наш.

На волана пак беше Пиетра. Наш кара пред нея близо половин час. Накрая паркираха акурата й на едно празно място близо до хотела от веригата „Рамада“ в Ийст Хановер. Когато я откриеха, първото им предположение щеше да е, че Реба е изчезнала именно оттам. Полицията щеше да се запита защо й е на омъжена жена да посещава хотел толкова близо до дома си. Щяха да предположат, че е имала среща с някое гадже. Мъжът й щеше да настоява, че е изключено.

Накрая, както и с Мариан, можеше и да разплетат случая. Но щеше да им отнеме много време.

Взеха със себе си покупките на Реба от „Таргет“. Ако ги оставеха в багажника й, полицията можеше да тръгне по тази следа. Наш прегледа съдържанието на торбата. Купила си бе бельо, книги и няколко стари, подходящи за семейно гледане филми на дивиди.

— Чу ли какво ти казах, Реба? — загледа се той в обвивката на едно от дивидитата. — Мустачки на котенца.

Реба бе яко омотана. Кукленските й черти все още изглеждаха нежни, сякаш бяха от порцелан. Наш бе извадил парцала от устата й. Тя го погледна и изстена.

— Не се дърпай — каза й Наш. — Само ще те заболи повече. А големите страдания тепърва ти предстоят.

Реба преглътна:

— Какво… какво искаш?

— Питам те за този филм, който си купила — показа й Наш обложката. — „Звукът на музиката“. Класика.

— Кой си ти?

— Ако ми зададеш дори само още един въпрос, ще започна веднага да те измъчвам. А това значи да страдаш повече и да умреш по-бързо. А ако ме ядосаш още повече, ще грабна Джейми и ще й сторя същото. Разбра ли ме?

Очичките й зампримигваха, сякаш й зашлеви шамар. Насълзиха се.

— Моля те…

— Помниш ли „Звукът на музиката“? Да или не?

Тя се опита да спре плача, да преглътне сълзите.

— Реба?

— Да.

— Да, какво?

— Да, помня го — успя да промълви тя.

Наш й се ухили.

— А тази строфа, „мустачки на котенца“ помниш ли откъде беше?

— Да.

— От коя песен?

— Какво?

— Песента. Спомняш ли си името на песента?

— Не мога.

— Е как така? Напъни се и ще се сетиш, Реба.

Тя се напъна, но той знаеше, че страхът може да действа и парализиращо.

— Явно си объркана — каза. — Няма страшно. От песента „Любимите ми неща“ е. Сега сещаш ли се?

Тя кимна. После, като наистина се сети, допълни:

— Да.

Наш се засмя доволно:

— Камбанки — каза.

Тя изобщо не вдаваше.

— Спомняш ли си този епизод? Джули Андрюс пее с децата, а те имаха кошмари, или се бяха уплашили от гръмотевиците, и тя се мъчеше да ги успокои и им каза да мислят за любимите си неща. За да не мислят за онова, което ги плаши. Това нали го помниш?

Реба се разплака отново, но успя да кимне с глава.

— И те запяха „камбанки“. Можеш ли да си представиш? Помисли си само. Ако попиташ един милион души кои са петте им най-любими неща, бас държа, че нито един — нито един, ти казвам — няма да спомене „камбанки“. Или да каже нещо от рода на: Мое любимо нещо? Ами, като начало, камбанките. Да, господине, те са ми на първо място. Шибаните камбанки. Ами да, когато искам да ми е истински весело, да ми олекне на душата, отивам и дръпвам камбанката на някоя врата. Казвам ти, бе, пич, това е върхът. И знаеш ли кое най ме възбужда? Ония, китайските камбанки за врата. Те направо ме довършват.

Наш спря, засмя се и поклати глава:

— Направо си го представяш онова предаване, „Семейни войни“, нали? На дъската са десетте най-популярни отговора на въпроса „твои любими неща“ и ти казваш „камбанка“, при което Ричард Доусън те прекъсва: „Според проучванията…“

Издаде бръмчащ звук с уста, а с ръцете си направи Х. Засмя се високо. Пиетра — също.

— Моля те — простена Реба. — Моля те, кажи ми какво искаш.

— И до това ще стигнем, Реба. Полека-лека. Но ще ти подскажа.

Тя зачака.

— Името Мариан говори ли ти нещо?

— Как?

— Мариан.

— Какво да ми говори?

— Тя ти е пратила нещо.

Ужасът в очите й нарасна многократно.

— Моля те, не ми причинявай болка.

— Съжалявам, Реба, но се налага. И ще го направя. Много болка ще ти причиня.

След което премина в задната част на микробуса и се зае да изпълни обещанието си.

Тринадесета глава

Майк се прибра, тръшна вратата зад себе си и включи компютъра. Щеше да отиде пак на GPS сайта, за да уточни къде точно е Адам. Нещо не му беше съвсем ясно. С каква точност работи тази система? Възможно ли е Адам да е бил някъде наблизо, но не точно в къщата на Хъф? На съседната улица например? Или в близката горичка? Или в задния двор на Хъф?

Готвеше се да кликне на адреса на сайта, когато на предната врата се почука. Въздъхна, стана и погледна през прозореца. Отвън стоеше Сюзън Лоримън.

Отвори й. Беше с разпуснати коси и без грим, а Майк за пореден път усети как се мрази за това, че я намира за особено привлекателна. На някои жени просто им е вродено неизвестно как или защо. Лицата и телата им са хубави, понякога великолепни, но най-същественото е онова, неуловимото, което кара коленете на мъжете да се треперят. Майк бе сигурен, че никога няма да се поддаде на изкушението. Но се радваше, че отчита това й качество и усеща присъствието му — в противен случай то можеше да се окаже още по-опасно.

— Здравей — каза Сюзън.

— Здрасти.

Тя остана на прага. Ако влезеше, можеше да я види някой съсед и да пусне клюката, а в квартал като техния това бе неминуемо. Стоеше със скръстени ръце — съседка, дошла да вземе назаем чаша захар.