Дръж се здраво - Страница 83

— Божичко, какво са ти направили? — възкликна тя.

На мръсното му лице имаше оток. Ръката му бе увита с купища бинт. Ризата му бе съдрана.

— Нищо ми няма.

Бетси бе решила да го послуша и не се беше обадила на родителите му. Страх я бе да не изпусне удалата й се възможност. Дори и да бе сбъркала, какво значение можеше да има след всички грешни решения, които бе вземала през изминалите няколко месеца? Въпреки това първите й думи бяха:

— Родителите ти са страшно разтревожени.

— Знам.

— Какво е станало, Адам? Къде беше досега?

Той поклати глава. Начинът, по който го направи, й напомни за баща му. Колкото повече растат, толкова по-често се наблюдава подобно нещо — не само заприличват на бащите си, но и възприемат същите маниери. Адам се бе източил по-високо от баща си, беше станал почти мъж.

— Предполагам, че снимката е качена на онзи сайт от доста време — каза Адам. — Аз не го посещавам.

— Наистина ли?

— Никога.

— А защо, ако мога да попитам?

— За мен няма нищо общо със Спенсър. Разбирате ли? Дори не познавам момичетата, които са създали страницата. Достатъчно други неща ми напомнят за него. Затова и не я гледам.

— Знаеш ли кой е направил снимката?

— Мисля, че беше ДиДжей Хъф. Не съм сигурен, много съм далеч. Гледам настрани. Но ДиДжей е качил доста снимки на този сайт. Сигурно ги е качил наведнъж, а аз дори не съзнавах, че е я е направил точно през онази нощ.

— Какво точно се случи, Адам?

Адам се разплака. А само секунди преди това тя го бе възприела като почти мъж. Мъжът изчезна и пред нея отново стоеше момчето.

— Сбихме се.

Бетси стоеше неподвижно. Бяха на около два метра един от друг, но тя направо чувстваше как кръвта шурти по вените му.

— Оттам му е охлузването на лицето — каза Адам.

— Ти ли го удари?

Адам кимна.

— Но вие бяхте приятели? Какво ви накара да се сбиете?

— Пиехме и се друсахме. Стана спор за едно момиче. Изтървахме нервите си. Сбутахме се, после той посегна да ме удари с юмрук. Приведох се и го ударих по лицето.

— За някакво момиче?

Адам сведе очи.

— Кой друг беше там? — попита тя.

— Няма значение — поклати глава Адам.

— За мен има.

— Защо? Нали аз се сбих с него.

Бетси се опита да си представи случилото се. Синът й, красавецът, е изживявал последния си ден на тази земя, а най-добрият му приятел го ударил по лицето. Насили се да запази гласа си спокоен, но не успя.

— Нищо не разбирам. Къде бяхте?

— Трябваше да ходим до Бронкс. Там има едно място, където момчета и момичета на нашата възраст могат да се веселят.

— В Бронкс?

— Но се сбихме със Спенсър преди да тръгнем. Ударих го и го нарекох какво ли не. Бях откачил. После той избяга. Трябваше да тръгна след него. Но не го направих. Оставих го. Трябваше да се сетя какво е намислил.

Бетси Хил стоеше като вкочанена. Сети се за думите на Рон, че никой не е карал сина им да краде хапчета и водка от дома им.

Все си задаваше въпроса: „Кой уби детето ми?“ Но отговорът й бе известен.

Още от самото начало. Мъчила се бе да си обясни необяснимото и сигурно щеше да успее, но обикновено човешкото поведение е далеч по-сложно. Случва се двама братя да бъдат отгледани по един и същ начин и единият да израсте възпитан и добър, а от другия да излезе убиец. Някой може да каже, че природата в крайна сметка е надвила над средата, но и това невинаги е обяснението — животът понякога се променя под влиянието на някое случайно събитие, нещо във вятъра, нещо съвсем незначително, което обърква химията на конкретния човешки мозък, а след трагедията търсим обяснение, донякъде го намираме, но то си остава теоретизиране след събитието.

— Разкажи ми как точно стана, Адам.

— Той после се опита да ми се обади. Но видях, че е той и не отговорих. Оставих телефонът да превключи на гласова поща. Той вече се бе надрусал яко. Беше потиснат и трябваше да се усетя. Трябваше да му простя. Но не го направих. А последното му съобщение до мен гласеше именно това: че съжалява и че знае изхода. И по-рано беше ставало дума за самоубийство. На всеки му минава подобна мисъл през главата. Но при него бе по-различно. Много по-сериозно. А аз се сбих с него. Нарекох го разни работи и му казах, че никога няма да му простя.

Бетси Хил поклати глава.

— Той беше много добро момче, мисис Хил.

— Той е взел таблетките от нашето шкафче с лекарствата… — каза тя по-скоро на себе си, отколкото на Адам.

— Знам. Всички го правехме.

Думите му я объркаха. Не можеше да събере мислите си.

— И се сбихте заради момиче?

— Аз съм виновен — каза Адам. — Аз изтървах нервите си. Не го опазих. Когато най-после изслушах съобщенията, бе прекалено късно. Моментално отидох на покрива. Но го заварих мъртъв.

— Ти ли го намери?

Той кимна.

— И никога нищо не каза?

— Беше ме страх. Но вече не ме е. Всичко вече свършва.

— Какво свършва?

— Страшно съжалявам, мисис Хил. Не можах да го опазя. При което Бетси каза:

— И аз не успях, Адам.

Направи крачка напред, но Адам поклати глава.

— Всичко вече свършва.

После отстъпи две крачки, извърна се и избяга.

Тридесет и втора глава

Пол Коуплънд се изправи пред горичката от микрофони и заяви:

— Нуждаем се от вашата помощ да намерим една изчезнала жена на име Реба Кордоба.

Мюз стоеше в края на сцената и го наблюдаваше. На мониторите се появи една до болка красива снимка на Реба. При усмивка като нейната, човек неволно се усмихваше в отговор — или, в ситуация като днешната, усещаше как сърцето му се къса. На дъното на екрана бе изписан телефонен номер.