Дръж се здраво - Страница 85

Джо забеляза, че Наш се промени повече от всеки друг член на семейството им. Сигурно, когато по принуда от двамата трябва да стане пак едно, нещо неминуемо поддава. И понеже онези, за които на Наш му пукаше, бяха толкова малко, Джо намираше нещо неочаквано успокоително в студенината му. Външно грижовните хора се преструват, че на тях всеки може да разчита, но когато ножът опре до кокала, както сега, човек има нужда да се облегне на силен приятел, който взема присърце единствено неговите интереси и безопасност, без да го е еня за това, кое е правилно и кое — не.

А Наш бе точно такъв приятел.

— Обещах на Касандра да те пазя — бе му казал Наш след погребението.

Ако го беше чул от друг, подобно изказване щеше да го накара да се чувства неловко или неприятно, но когато ставаше дума за Наш, Джо знаеше, че онзи говори истината и ще стори всичко, което е по почти свръхестествените му сили, за да удържи на думата си. Беше страшно, но и ободряващо, а за човек като Джо — неатлетичният син, пренебрегван от вечно недоволния баща — това означаваше много.

Влизайки вкъщи, завари Доли на компютъра. На лицето й имаше странно изражение и Джо усети как нещо го бодна под лъжичката.

— Къде беше досега? — попита Доли.

— В училище.

— Защо?

— Имах да наваксвам малко с работата.

— Имейлът ми още не работи.

— Ще му хвърля един поглед.

— Искаш ли чай? — изправи се Доли.

— Много добре ще ми се отрази. Благодаря ти.

Тя го целуна по бузата. Джо седна пред компютъра. Изчака я да излезе от стаята, после понечи да влезе в пощенската си кутия. Но нещо на началната му страница привлече погледа му.

„Кадри от новините“. Получаваше ги на своя хоум пейдж — световни новини, местни новини, спорт и развлечения. Вниманието му бе привлякла някаква снимка от местните новини, но отмина, преди да бе успял да я разгледа, а сега на екрана имаше друга, от баскетболен мач с „Ню Йорк Никс“.

Кликна върху стрелката НАЗАД и я намери. Мъж с двете си дъщери. Разпозна едната. Не беше от класа му, но посещаваше същото училище. Или поне приличаше на въпросната ученичка. Кликна, за да прочете пълния текст на новината. Заглавието гласеше:

...

МЕСТНА ЖЕНА ОБЯВЕНА ЗА ИЗЧЕЗНАЛА

Видя името — Реба Кордоба. Познаваше я. По едно време бе член на комисията за училищната библиотека, в която Джо служеше като връзка с администрацията. Беше и вицепрезидент на училищното дружество по здравеопазване и безопасност и бе виждал усмихнатото й лице на задния вход, когато учениците си тръгваха след училище.

Как така е изчезнала?

Зачете се в текста за възможната връзка с друга жертва на убийство, намерена наскоро в Нюарк. Прочете името и на втората жертва и усети как дъхът му спря.

Боже мили, какво беше направил?

Изтича до тоалетната и повърна. После грабна телефона и набра номера на Наш.

Тридесет и трета глава

Рон първо се убеди, че Бетси и близнаците не са си у дома. После отиде в стаята на мъртвия си син. Не искаше никой да знае.

Облегна се на рамката на вратата. Втренчи се в леглото, сякаш искаше да извика образа на сина си: сякаш, ако наистина се напънеше, на леглото наистина щеше да се появи човек. Щеше да е Спенсър, легнал по гръб, с очи, вперени, както винаги, в тавана, смълчан и с насълзени очи.

Как са могли да не го забележат?

Поглеждаш назад и си даваш сметка, че момчето ти винаги е било малко необщително, винаги малко натъжено, малко еднообразно. Не си искал да му слагаш етикет от рода на „маниакална депресия“. Все пак още е дете и вероятно ще израсте и тази фаза. Но сега, като се замислиш, се сещаш колко пъти си минал покрай стаята му, когато вратата е била затворена, а Рон отваряше, без да чука — та това е собственият му дом, по дяволите, откъде накъде ще чука, — и заварваше Спенсър да лежи със сълзи във вперените в тавана очи, при което Рон го питаше „Всичко ли е Окей?“, а той отговаряше „Разбира се, татко“, а после Рон затваряше вратата след себе си и слагаше край на разговора им.

Егати бащата!

Сам бе виновен. Винеше единствено себе си, че не е усетил какво се крие зад поведението на сина му. За това, че бе оставил таблетките и водката на достъпно за сина му място. Но най-вече за онова, което си бе мислил.

Може и да бе кризата на средната възраст. Но Рон не бе убеден. Прекалено удобно извинение беше. Истината бе, че Рон мразеше живота си. Мразеше работата си. Мразеше да се прибира у дома, където децата не го слушаха, цареше постоянна глъч и все трябваше да претичва до магазина за електрически крушки, да се притеснява как ще плати сметката за газта и колко ще спести за бъдещото следване на децата, та искаше да се махне от всичко това. А и как поначало бе попаднал в клопката на подобен живот? Защо споделя съдбата на толкова много мъже? Мечтаеше си за къща от неодялани дървета насред някоя гора, където да е съвсем сам, далеч от всякакви мобифони, само с един отвор сред короните на дърветата, през който да усеща ласките на слънцето по лицето си.

Така прекарваше живота си в мечти за избавление, докато един ден — бум! — господ се отзова на молитвите му като му отне сина.

Изпитваше ужас от тази къща, този ковчег. Бетси така и нямаше да се накани да се преместят. Между него и близнаците нямаше никаква сериозна връзка. Мъжът остава в семейното огнище по задължение, но защо? Какъв смисъл има? Жертваш собственото си щастие в името на някаква смътна надежда, че това ще осигури щастието на следващото поколение. Но къде е гаранцията, че ако аз си остана нещастен, децата ми ще са много по-добре? Що за глупост. Нима Спенсър бе имал полза от саможертвата му?