Дръж се здраво - Страница 98

Тя просто не схваща положението.

Ясна му беше. Винаги използваше красотата и красноречието си, за да се измъкне. Но този път не беше познала, ако смяташе, че става дума само тя да се отърве. Колкото повече разсъждаваше Карсън, толкова по-зле му изглеждаше собственото му положение. Ако полицаите нахлуеха, а на тях им потрябваше изкупителна жертва, Карсън щеше да е начело на списъка.

Сигурно точно това обсъждаха в момента.

Имаше резон. Карсън бе вече на двайсет и две — напълно достатъчно да го съдят и осъдят като пълнолетен. А тийнейджърите точно с него си имаха работа — хитрата Розмари все гледаше да са й чисти ръцете. Именно Карсън бе посредникът с пласьора.

По дяволите, толкова ли бе трудно да се сети, че точно така ще стане. Когато пукна оня Спенсър, трябваше да се попритаят за известно време. Но ставаше въпрос за големи пари и пласьорите постоянно ги притискаха. Връзката на Карсън бе един Бари Уоткинс, който носеше само костюми на Армани. Водеше Карсън по разни клубове за джентълмени. Пилееше пари. Те му носеха мацки и уважение. Отнасяше се добре с Карсън.

Но снощи, след като Карсън не снесе нищо, гласът на Уоткинс се промени. Не че му се развика. Но стана толкова студен, сякаш ледокопи се забиваха между ребрата му.

— Тая работа трябва да я свършим — каза той на Карсън.

— Имаме известен проблем.

— Какво искаш да кажеш?

— Синът на доктора изкрейзи. Баща му цъфна днес.

Мълчание.

— Ало?

— Карсън?

— Кажи.

— Моите работодатели няма да позволят следата да доведе до мен. Нали разбираш? Ще я прекъснат, преди да е достигнала моето ниво.

И окачи слушалката. Съобщение изпратено — съобщение прието.

Та затова Карсън чакаше с пистолет в ръка.

Чу шум откъм входа. Някой се мъчеше да влезе. Вратата се заключваше двустранно. За да влезеш или да излезеш, трябваше да знаеш аварийния код. Човекът отвън заблъска по вратата. Карсън погледна през прозореца.

Беше Адам Бай. С оня хлапак Хъф.

— Отваряй! — викаше Адам. Удари още няколко по вратата. — Чуваш ли, отваряй!

Карсън насила скри усмивката си. Баща и син накуп. Чудесна възможност да приключи всичко наведнъж.

— Чакай — каза Карсън.

Пъхна пистолета отзад под колана си, набра четирите цифри и лампичката от червена стана зелена. Вратата се отключи. Адам нахълта, следван по петите от ДиДжей.

— Къде е баща ми? — попита Адам. Карсън посочи с глава:

— В офиса на Розмари.

Адам се запъти натам, а след него и ДиДжей. Карсън остави вратата да се затвори. Сега нямаше излизане. Бръкна отзад и извади пистолета.

* * *

Антъни вървеше след Адам Бай.

Поддържаше някаква дистанция, не голяма, но не знаеше какво да предприеме. Хлапакът не го познава, значи не може да му извика — пък и откъде да го знае в какво състояние е в момента? Ако му каже, че е приятел на баща му, току-виж хукнал да бяга и пак ще изчезне.

Спокойствие, рече си Антъни.

Пред него Адам викаше нещо по мобифона си. Добра идея. Антъни извади в движение своя и набра номера на Майк.

Никакъв отговор.

Когато се включи гласовата поща, Антъни изрече:

— Майк, виждам сина ти. Запътил се е към оня клуб, за който ти разправях. Отивам след него.

Затвори телефона и го набута обратно в джоба си. Адам също бе приключил своя разговор и сега ускори крачка. Антъни успя да запази дистанцията. Когато стигна до клуба, Адам запрескача стъпалата надолу през едно и се опита да отвори вратата.

Заключено.

Антъни забеляза как Адам погледна към цифровата клавиатура за алармата. После се обърна към приятеля си. Онзи сви рамене. Адам заблъска по вратата.

— Отваряй!

Тонът му, помисли си Антъни. В тона му имаше нещо повече от нетърпение — беше отчаян. Дори уплашен. Антъни се приближи.

— Чуваш ли, отваряй!

Заблъска с всичка сила. След няколко секунди вратата се отвори. На прага застана един от готиците. Антъни и друг път го беше виждал. Бе малко по-голям от останалите и минаваше за нещо като тартор на останалите загубеняци. През носа му минаваше лейкопласт. Изглежда му го бяха счупили. Дали пък не е от онези, които бяха нападнали Майк, мина му през ума. Сигурно.

Какво да прави сега?

Да спре Адам да не влиза? Можеше и да успее, но пък можеше и съвсем да обърка нещата. Хлапакът щеше да хукне да бяга. Антъни щеше да го сграбчи и да го задържи, но ако се вдигнеше някоя голяма патърдия, каква полза щеше да има?

Промъкна се по-наблизо до вратата.

Адам се скри зад нея, а на Антъни му се стори сякаш сградата го погълна нацяло. След него, по-бавно, влезе и приятелят му с гимназиалното яке. Оттам, където бе спрял, Антъни видя как готикът пусна вратата да се затвори. И докато тя бавно се захлопваше, готикът се извърна с гръб.

Тогава Антъни го видя.

Пистолетът стърчеше отзад на кръста му.

Преди вратата да се затвори докрай, на Антъни му се стори, че готикът се пресегна да го извади.

* * *

Моу седеше в колата и предъвкваше проклетото число. СиДжей8115.

Започна с очевидното. Си равно на С — третата буква от азбуката. Три. Джей — J — десетата. И какво стана? 3108115. Събра цифрите, опита се да ги раздели, затърси някаква схема. Така. Никът на Адам в инстант месинджъра бе Хокей Адам 1 117. От Майк знаеше, че единайсетицата е номерът на Месие, а с номер 17 играеше самият Адам. Прибави тези цифри към 8115, после към 3108115. Обърна буквите на ХокейАдам в цифри, създаде още уравнения, но не успя да намери решение на задачата.

Нищо.

Числата обаче не са случайни. Дотолкова поне му беше ясно. Дори онези на Адам не бяха случайни, макар и да не се набиваха на очи. Трябваше да има някаква схема. Оставаше Моу да я открие.