Дръж се здраво - Страница 103

103

Адам не отговори.

— Затова си замълчах. Но в нощта на смъртта му… претършувах стаята му. И намерих под леглото му осем хиляди долара в брой и тези неща.

Хвърли кочан с рецепти на масата. Всички останаха втрещени.

— Значи не ти си крал рецептите от баща си — заключи Бетси. — Вземал ги е Спенсър. Вярно ли е?

Адам не повдигна глава.

— А вечерта преди да умре си разбрал. И затова си се скарал с него. Бил си вбесен. Сбили сте се. И тогава си го ударил. Когато е извикал подир теб, си отказал да изслушаш извиненията му. Този път вече бил прекалил. Именно затова си оставил съобщенията му да се запишат в гласовата поща.

Адам стисна очи. Сълзите продължаваха да текат.

— Трябваше да му отговоря. Ударих го. Нарекох го какво ли не и му казах, че повече никога няма да му проговоря. После го оставих сам, а когато ме е молил за помощ…

Стаята сякаш избухна. Куп сълзи, естествено. Прегръдки. Извинения. Рани се отваряха и затваряха. Хестър бе душата на спектакъла. Сграбчи ЛаКру и Данкън. Нали видяхте какво стана? Никой няма намерение да съди двамата Бай. Адам ще свидетелства, за да пратят Розмари и Карсън в затвора.

Но това тепърва предстоеше.

Вечерта, когато Адам вече си бе у дома и му бяха върнали мобифона, у тях се отби Бетси Хил.

— Искам да го чуя — му каза.

И двамата заедно изслушаха последните думи на Спенсър, преди да отнеме живота си:

Не го правя заради теб, Адам. Разбираш ли ме? Опитай се да ме разбереш. Заради себе си го правя. Много ми е тежко. Открай време ми е тежко…

* * *

Седмица по-късно Сюзън Лоримън почука на вратата на Джо Луистън.

— Кой е?

— Сюзън Лоримън, мистър Луистън.

— Имам си работа.

— Отворете, моля ви. Много е важно.

Минаха няколко секунди, докато Джо Луистън й отвори. Беше небръснат и по сива тениска. Косата му стърчеше във всички посоки, а видът му бе сънен.

— Моментът никак не е подходящ, мисис Лоримън.

— И за мен не е.

— Уволниха ме от училище.

— Чух. И искрено съжалявам.

— Така че, ако става дума за търсене на донор за сина ви…

— Точно затова съм тук.

— Надали смятате, че аз съм човекът, който ви трябва да го ръководи.

— И там ви е грешката. Именно това смятам.

— Мисис Лоримън…

— Имали ли сте случай някой ваш близък да умре?

— Да.

— Кой, ако нямате нищо против?

Странен въпрос. Джо Луистън въздъхна и я погледна в очите. Нейният син бе на смъртно легло и по тази причина въпросът изглежда бе от огромно значение за нея.

— Ами, сестра ми Каси. Беше истински ангел. Никой никога не е предполагал, че точно на нея ще се случи.

Дотолкова и Сюзън Лоримън знаеше. По новините не спираха да говорят за овдовелия съпруг на Касандра Луистън и за извършените от него убийства.

— Друг?

— Брат ми Къртис.

— И той ли беше ангелче?

— Напротив. Точно обратното. Външно приличам на него. Всички разправят, че съм му одрал кожата. Но той приживе не можа да се отърве от неприятности.

— И от какво почина?

— Убиха го. Предполагат, че е станало по време на обир.

— Доведох с мен лаборантката от донорната банка. — Сюзън погледна зад себе си. От колата излезе някаква жена и се запъти към тях. — Може още тук да ви вземе кръв.

— Не виждам смисъл.

— Вие, мистър Луистън, всъщност не сте сторили нищо ужасно. Дори сте се обадили в полицията, когато сте разбрали за намеренията на бившия си зет. Време е да се замислите за връщане обратно в живота. И според мен хората ще се впечатлят особено силно, ако направите първата крачка точно сега, като изявите желание да помогнете за спасяването на детето ми, докато сам сте заобиколен от толкова много неприятности. Моля ви, мистър Луистън. Нима не искате да помогнете на сина ми?

Имаше вид, сякаш се готви да възрази. Сюзън се замоли да не го прави. Но имаше готовност и за протестите му. Той щеше да й каже, че синът й Лукас е на десет години. А тя щеше да му напомни, че брат му Къртис е загинал преди единайсет — и по-точно, девет месеца преди да се роди Лукас. Щеше да му обясни, че в момента генетичният му чичо е с най-големи шансове се окаже подходящ донор. Надяваше се да не се стигне дотам. Но и на това вече бе готова. Нямаше избор.

— Моля ви — повтори.

Лаборантката приближаваше. Джо Луистън погледна пак лицето на Сюзън Лоримън и вероятно забеляза отчаянието й.

— Окей. Добре — каза. — Влезте, все пак.

* * *

Тиа не можеше да се начуди колко бързо животът се бе върнал в нормалното си русло.

Хестър удържа на думата си — никакви втори възможности в професионално отношение. По тази причина Тиа си подаде оставката и сега си търсеше нова работа. Майк и Айлийн Голдфарб останаха на чисто във връзка с техните откраднати рецепти. Лекарският съюз поде някаква проверка за замазване на очите, но клиниката им продължи да си работи както преди. Говореше се, че са намерили подходящ донор за Лукас Лоримън, но Майк не желаеше да говори по този въпрос, така че Тиа не настоя.

През онези първоначални заредени с емоции дни Тиа очакваше Адам да се преобрази в онова сладко, добро момченце… каквото всъщност никога не е бил. Но и момчетата не можеш да ги щракаш като ключ на лампа. Вярно, бе станал по-добър, по това спор нямаше. И сега бе на алеята. Пазеше вратата, докато баща му го обстрелваше с шайбата. Успееше ли да вкара някоя, Майк се провикваше „Го-о-о-л!“ и започваше да пее песента на рейнджърските поддръжници. Тези шумове й бяха познати и й действаха успокояващо, с тази разлика, че навремето чуваше и гласа на Адам. Днес той не издаваше нито звук. А и в гласа на Майк имаше нещо необичайно — някаква смесица от радост и отчаяние.

103