Дръж се здраво - Страница 12


К оглавлению

12

Нанасяше юмручните си удари с почти хирургическа точност. Целта на някои удари е да неутрализират противника — да му отнемат желанието за съпротива. Други имат за цел да му причинят ужасна болка. Трети — да го съсипят физически. Наш ги владееше до един. Умееше да пази кокалчетата и китките си, дори когато използваше максимална физическа сила; знаеше как да свие пръстите в юмрук така, че да не се самонарани; как да нанася ефективни саблени удари с ръба на дланта.

Точно преди Мариан да умре, когато започна да хърка от насъбралата се в гърлото й кръв, Наш направи онова, което винаги правеше в подобни ситуации. Спря, за да се убеди, че тя все още е в съзнание. Накара я да го погледне, прикова погледа й и видя изписания в очите й ужас:

— Мариан?

Искаше да привлече вниманието й. Успя. Тогава й пошепна последните думи, които някога щеше да чуе:

— Предай, ако обичаш, на Касандра, че ми липсва.

И чак тогава най-после я остави да умре.

Бусът бе краден. Номерата му бяха подменени. Наш се промуши на задната седалка. Напъха голяма носна кърпа в ръката на Мариан и натисна пръстите й около нея. Разряза дрехите й с бръснач. Когато остана гола, извади чисти дрехи от пазарска торба. Макар и трудно, но успя да й ги облече. Розовото горнище бе прекалено тясно, но именно това бе идеята. Кожената поличка пък беше невероятно къса.

Избрала ги бе Пиетра.

С Мариан бяха тръгнали от бара в Тийнек, Ню Джърси. Вече се намираха в Нюарк, в бордеите на Пети район, известен с уличните си проститутки и убийства. Именно за такава трябваше да я сметнат — още една пребита курва. Убийствата на глава от населението в Нюарк са три пъти повече, отколкото в близкия Ню Йорк Сити. Наш я бе млатил яко и бе избил повечето й зъби. Но не всичките. Ако липсваха до един, щеше да е прекалено явно, че е искал да скрие самоличността й.

Затова й остави няколко. Но да я търсят по зъболекарските картони — ако изобщо намереха улики, които да ги подтикнат в тази насока — щеше да е трудоемко и да отнеме сума ти време.

Наш отново си залепи мустака, а Пиетра нахлузи перуката. Предпазната им мярка май бе излишна. Наоколо нямаше жива душа. Изхвърлиха тялото в голяма боклукчийска кофа. Отгоре Наш огледа трупа на Мариан.

Мисълта му се върна на Касандра. Сърцето му думкаше, но и му даваше сила.

— Наш? — обади се Пиетра.

Усмихна й се леко и се върна в буса. Пиетра включи на скорост и изчезнаха.

* * *

Майк застана пред вратата на Адам, пое дълбоко въздух и я отвори.

Адам, облечен в стил „черен готик“, се извърна рязко:

— Не си ли чувал за почукване?

— У дома си съм.

— Но стаята си е моя.

— Така ли? И колко плати за нея?

Ядоса се на собствените си думи още щом ги изрече. Типичен родителски гаф. Детето се изсмива и се самоизключва от разговора. Самият той реагираше така на неговите години. Но защо постъпваме по този начин? Защо — след като сме се клели, че няма да повторим грешките на предходното поколение — неизменно правим именно това?

Адам вече бе чукнал на клавиша за затъмняване на екрана. Не искаше баща му да знае по какви сайтове сърфира. Щото ако научеше…

— Имам една хубава новина — каза Майк.

Адам се извърна към него. Скръсти ръце и се опита да изглежда намусен, но не се получи. Момчето беше едро — вече бе надминало баща си, — а Майк знаеше, че бе и кораво. На хокейната врата бе безстрашен. Не чакаше защитниците да го бранят. Влезеше ли някой във вратарското му поле, Адам моментално го изтикваше.

— Каква? — попита Адам.

— Моу ни уреди места в ложа за мача на „Рейнджърс“ срещу „Флайърс“.

Лицето му не потрепна:

— За кога?

— Утре вечер. Мама заминава за Бостън да снема някакви показания. Моу ще ни вземе в шест.

— Вземи Джил.

— Тя ще остане да преспи у Ясмин.

— Оставяте я за цяла нощ в XY?

— Не я наричай така. Обидно е.

Адам сви рамене:

— Как кажеш.

„Как кажеш“ — отколешният велик тийнейджърски отговор.

— Така че ела си у дома след училище и ще мина да те взема.

— Няма да мога да дойда.

Майк огледа стаята. Изглеждаше някак си различна в сравнение с оня ден, в който се бяха вмъкнали заедно с татуирания Брет с отвратителните нокти. Споменът за мръсните нокти на Брет върху клавиатурата отново го подразни. Не беше редно да го следят. От друга страна, как иначе щяха да знаят, че Адам ще ходи на парти с пиене, а евентуално и с наркотици? Така че шпионирането се бе оказало полезно. Да, но и Майк беше участвал в едно-две подобни партита, докато още бе непълнолетен. И нищо му нямаше. Нещо да му беше станало?

— Какво значи „не можеш да дойдеш“?

— На гости съм у Оливия.

— Майка ти ми каза. Но ти ходиш у Оливия най-редовно. А аз ти говоря за „Рейнджърс“ — „Флайърс“.

— Не ща да ходя.

— Но Моу вече е купил билетите.

— Кажи му да ги даде на друг.

— Не може.

— Що не?

— Ами така. Аз съм ти баща. Идваш с мен на мача.

— Ама…

— Няма „ама“.

Майк се врътна и излезе от стаята, без да даде възможност на Адам да каже дори една дума.

Ама как му го казах само — „Няма «ама»,“ рече Майк на себе си.

Пета глава

Къщата бе мъртва.

Така би я описала Бетси Хил. Мъртва. Не просто тиха или смълчана. Бе куха, отминала в небитието, свършила — сърцето й бе млъкнало, кръвта й бе спряла, вътрешностите й бяха почнали да гният.

Мъртва. До вкочаняване, каквото и да значеше това.

Мъртва точно толкова, колкото и синът й Спенсър.

Бетси искаше да се махне от тази мъртва къща — където и да е. Не желаеше да остане повече в този разлагащ се труп. Мъжът й Рон смяташе, че още е рано. И сигурно бе прав. Но Бетси се ужасяваше от мисълта да остане тук. Движеше се плавно и безшумно из стаите, сякаш тя бе призрак, а не Спенсър.

12