Дръж се здраво - Страница 11

Майк сви рамене:

— Съжалявам. Ние сме родители. Позволено ни е да сме нерационални.

— Окей. Значи му казваме, че утре го искаме у дома, така ли?

— Да.

Тя прехапа долната си устна.

— Цяла седмица се държи добре, написал е всичките си домашни. Обикновено в петък вечер го пускаме да излезе.

Нямаше да се размине без битка. И двамата го осъзнаваха. Майк беше готов за битка, но не бе сигурен, че иска тя да стане в дома им. А ако му забраняха да ходи в дома на Оливия Бърчел, Адам моментално щеше да заподозре нещо.

— А ако му определим час за прибиране? — предложи той.

— И какво ще направим, ако той не го спази? Ще се изтресем в къщата на Хъф ли?

Имаше право.

— Хестър ме извика в кабинета си — рече Тиа. — Иска да замина утре за Бостън да снема едни показания под клетва.

Майк усещаше колко много значи това за нея. Откакто се бе върнала в службата, я ползваха единствено като черноработничка.

— Но това е чудесно.

— Да, но значи, че няма да съм си у дома.

— Няма проблем, и сам ще се оправя — отвърна Майк.

— Джил ще остане да спи у Ясмин. Така че няма да е тук.

— Окей.

— Та как смяташ да спрем Адам да не ходи на партито?

— Нека си помисля — рече Майк. — Може да ми дойде нещо наум.

— Окей.

Улови как някаква мисъл мина по лицето й. Това го подсети.

— Каза, че две неща те притеснявали.

Тя кимна и лицето й за миг се промени. Съвсем леко. Ако играеха покер, щеше да каже, че се е издала. Това беше ползата от дългия брак: издайничетата се долавяха по-лесно или партньорът ти просто не се мъчеше да ги крие. Както и да е, Майк усети, че новината няма да е добра.

— Чат по месинджъра — каза Тиа. — Отпреди два дни. Бръкна в чантичката си и извади сводката. Инстант месинджър — разговор между деца в реално време посредством писане на клавиатурата. На разпечатката, с имена и двоеточия, репликите сякаш бяха от някакъв слаб сценарий. Родителите се ужасяваха от тази нова мода, макар самите на младини да бяха прекарали сума ти часове да бъбрят по тогавашните телефони. Майк не виждаше в какво е проблемът. Ние имахме телефони, днешните деца имат ИМ и есемеси. Къде е разликата? Майк все се сещаше за старците, които проклинат видеоигрите на младите, докато се мятат на автобуса за Атлантик сити, където да играят на видеоротативките. Чиста проба двуличие.

— Виж това.

Майк си сложи очилата за четене. Започнал бе да ги използва преди няколко месеца и вече ги ненавиждаше. Адам бе запазил ника си ХокейАдам1117. Беше си го избрал още преди години. Числото бе комбинация от номера на Марк Месие — любимецът на Адам — и от номера, който самият Адам носеше на вратарския си пуловер — 17. Интересно защо Адам не го бе променил. Или може би така и трябваше да очаква. Или, което бе най-вероятно, не трябваше да вижда в това никакъв смисъл.

...

СиДжей8115: ок ли си?
ХокейАдам1117: все пак мисля, че трябва да кажем нещо.
СиДжей8115: отдавна беше, трай си и всичко ще е наред.

Според лога бе изминала цяла минута, без да пишат нищо.

...

СиДжей8115: там ли си още?
ХокейАдам1117: да.
СиДжей8115: всичко ок?
ХокейАдам1117: вс. ок.
СиДжей8115: добре, до петък.

Край на чата.

— „Трай си и всичко ще е наред“ — повтори Майк.

— Точно така.

— Имаш ли представа какво може да значи? — запита я.

— Ни най-малко.

— Може да е нещо във връзка с училището. Например да са видели някой да преписва на контролно или нещо от този род.

— Възможно е.

— А може и нищо да не значи. Или да е част от онези приключенски игри, дето ги играят онлайн.

— Възможно е — повтори Тиа, явно неубедена.

— Кой е този СиДжей8115? — попита Майк.

Тя поклати глава:

— Досега не съм виждала Адам да чати с него.

— Или с нея.

— Точно така — или с нея.

— „До петък“. Значи СиДжей8115 ще бъде на партито на Хъф. Това помага ли ни с нещо?

— Не виждам с какво.

— Дали пък да не го питаме?

Тиа пак поклати глава:

— Не ти ли се струва доста мъгляво?

— Точно така — съгласи се Майк. — Иначе неминуемо ще се издадем, че го шпионираме.

Останаха на местата си. Майк пак го прочете. Думите си бяха все същите.

— Майк?

— Слушам те.

— За какво трябва да си трае Адам, та всичко да е наред?

* * *

Наш, прибрал буйния мустак в джоба, седеше на пътническата седалка в микробуса. Пиетра, свалила сламенорусата перука, бе на волана.

В дясната ръка Наш държеше Марианиния мобифон — блекбъри пърл. С него можеше да се пращат имейли, да се снима, да се гледа видео, да се тества, да се синхронизира календарът и адресната книга с домашен компютър, дори да се водят телефонни разговори.

Наш натисна един клавиш. Екранът светна. Появи се снимка на Марианината дъщеря. Задържа за миг погледа си върху нея. Жалка работа, мина му през ума. Кликна на иконката за влизане в имейл режим, намери имейл адреса, който му трябваше, и започна да пише:

...

Привет. Заминавам за няколко седмици за Лос Анджелис. Ще се обадя щом се върна.

Отдолу написа името на Мариан, изкопира текста и го пейстна в два други имейла. След това натисна клавиша за изпращане. Онези, които познаваха Мариан, нямаше да си дадат зор да я търсят. От онова, което бе усетил Наш, методът й на действие бе точно такъв — изчезваше, после пак се появяваше.

Но този път… е, този път поне изчезването щеше да се състои.

Пиетра бе пуснала дрогата в питието на Мариан докато Наш я забаламосваше с теорията си за Каин и маймуната. След като я вкараха в микробуса, Наш й беше хвърлил един бой. Би я силно и продължително. От началото я биеше, за да й причини болка. Искаше да я накара да говори. Когато се убеди, че му е казала всичко, което знае, започна да я бие, за да я убие. Търпение не му липсваше. На лицето си човек има четиринайсет неподвижни кости. Постара се да счупи и вкара навътре колкото се може повече от тях.