Дръж се здраво - Страница 14

Всичко, изглежда, е относително и точно в това е целият ужас.

Адресът, който набра, бе www.myspace.com/Spencerhill-memorial. Съучениците му бяха направили страницата в негова чест няколко дни след смъртта му. Съдържаше снимки, колажи и послания. На мястото на обичайния портрет мъждукаше анимирана свещ.

Песента, която звучеше, бе „Счупеното радио“ на Джеси Мейлин, с малко помощ от Брус Спрингстийн — един от любимците на Спенсър. До свещта имаше цитат от текста й: „Ти дори не подозираш колко много ангелите те обичат.“

Бетси я послуша известно време.

Откакто Спенсър си бе отишъл, тя прекарваше повечето вечери тук, на този интернет сайт. Четеше посланията от деца, които изобщо не познаваше. Разглеждаше многото снимки на сина си на различна възраст. След време обаче я бе обзела някаква горчивина. Хубавките гимназистки, които бяха създали страницата и сега се къпеха в отразената светлина от покойния Спенсър, приживе не му обръщаха почти никакво внимание. Жестът им бе прекалено дребен и закъснял. Всички твърдяха, че им липсвал, но много малко го познаваха истински.

Посланията им звучаха не толкова като епитафии, колкото като набързо надрасканите посвещения в гимназиалния годишник на едно мъртво момче:

...

„Никога няма да забравя часовете по физическо с мистър Майърс…“

Снимката бе от седми клас. Преди три години.

...

„Футболните мачове, в които мистър В. искаше да играе куортърбек…“

Пети клас.

...

„Много се кефихме на тоя концерт на «Грийн Дей»…“

Осми клас.

И почти нищо от по-ново време. Толкова малко истинска сърдечност. Скърбенето сякаш бе повече за показ — обществен израз на мъка от страна на онези, които чак толкова не страдаха, пред които смъртта на сина й се изпречваше като „спящ полицай“ по пътя им към следването и кариерата — вярно, определено трагичен случай, но по-скоро повод за подсилване на житейския аспект на автобиографията им, подобно на членството в „Кий клъб“ или кандидатирането за поста „ковчежник“ на ученическия съвет в гимназията.

От най-истинските му приятели — Кларк, Адам и Оливия — всъщност нямаше почти нищо. Но може би така и следваше да бъде. Истински опечалените никога не скърбят пред очите на останалите. Болката е толкова силна, че е по-добре да я таиш в себе си.

От три седмици не бе проверявала сайта. Новите неща бяха много малко. Напълно естествено всъщност, особено когато ставаше дума за млади хора. Намерили си бяха нови интереси. Включи на режим слайд шоу. Програмата сякаш грабваше снимките и ги изсипваше върху някаква голяма купчина. Образът се приближаваше с въртеливо движение, спираше, а след малко следващият падаше, въртейки се, отгоре му.

Бетси усети как сълзите й напират.

Имаше много стари снимки от основното училище в Хилсайд. Първи клас с мисис Робърт. Трети — на мисис Рорбак. Мистър Хънт в четвърти клас. Следваше снимка на класния им отбор по баскетбол — Спенсър тъй се бе радвал на победата им. Беше с навехната китка от предишния им мач — нищо сериозно всъщност, — но Бетси му я бе бинтовала. Спомни си как бе купила ластичния бинт АСЕ. На снимката Спенсър бе вдигнал победоносно именно бинтованата си ръка.

Не бе кой знае какъв спортен талант, но в този мач бе вкарал победния кош шест секунди преди края. В седми клас. Не можеше да си спомни да го е виждала по-щастлив оттогава.

Местен полицай бе открил тялото на Спенсър на покрива на гимназията.

На монитора снимките валяха като едри снежинки. Очите й се замрежиха от сълзи.

Покривът на гимназията. Красивият й син. Разпилян сред боклуците и счупените бутилки.

По това време вече всички бяха получили прощалния му есемес. С текст — така бе избрал синът им да им съобщи за решението си. Първият бе изпратил на Рон, който бе в командировка във Филаделфия. Вторият бе стигнал до мобифона на Бетси, но тя бе в пицарията към аркадата за електронни игри „Чъкачийз“ — първоизточник на родителски мигрени — и не бе чула сигнала за ново съобщение. Чак след час, когато Рон бе пратил вече на номера й шест есемеса, кой от кой по-притеснен, чак тогава бе съзряла текста — последното съобщение от момченцето й:

...

Съжалявам. Обичам ви всички, но ми е много тежко. Сбогом.

Полицията го откри на покрива на гимназията чак след два дни.

Кое ти тежеше, Спенсър? Никога нямаше да узнае.

Същия текст бе пратил и на още няколко души. Близки приятели. С които Спенсър й бе казал, че излиза. Кларк, Адам и Оливия. Но нито един от тях не го бе видял. Спенсър не дошъл на срещата им. Отишъл някъде сам. Имал е таблетки — откраднати от дома — и погълнал прекалено много от тях, защото нещо му е тежало и е искал да сложи край на живота си.

И бе умрял сам-самичък върху онзи покрив.

На вратата им почука Даниел Хъф — един от градските полицаи със син на възрастта на Спенсър — момче, което всички знаеха като ДиДжей и с което Спенсър понякога излизаше. Спомни си как му отвори, как видя изражението на лицето му и мигновено припадна.

Бетси замига често, да прогони сълзите. Наложи си да се съсредоточи отново върху слайд шоуто, върху образите на живия си син.

И точно в този миг пред очите й се завъртя една снимка, която промени всичко.

Сърцето й замря.

Снимката изчезна със същата скорост, с която се бе появила. Затрупаха я нови фотографии. Хвана се за сърцето, опита се да събере мислите си. Онази снимка. Как можеше да се добере отново до нея?

Пак премига. Напъна се да разсъждава.

Окей, първо на първо. Бе част от слайд шоу, което гледаше онлайн. Снимките щяха да се повторят. Трябваше просто да прояви търпение. Но колко време оставаше до новото начало на шоуто? И после — какво? Пак щеше да прелети за секунди пред очите й. А й трябваше да я разгледа най-подробно.