Дръж се здраво - Страница 15

Можеше ли да замрази екрана при повторната й поява? Сигурно имаше някакъв начин.

Наблюдаваше как други снимки прелитат, но те не й трябваха. Искаше да се върне именно онази. С навехнатата китка.

Нещо неочаквано бе върнало мисълта й към онзи мач между седмокласниците. Нима не си мислеше именно за него преди малко? За Спенсър с бинта АСЕ на китката? Ама, разбира се. Точно това я бе подсетило.

Сходството с деня на самоубийството на Спенсър.

Ден-два преди това бе паднал и навехнал китката си. Тя бе предложила пак да му я бинтова, както навремето в седми клас. Вместо това Спенсър бе поискал да му купи бандаж за китка. И бе с него в деня на смъртта си.

За първи и — очевидно — за последен път.

Кликна върху слайд шоуто. Компютърът я прехвърли на някакъв сайт slide.com и й поиска парола. По дяволите. Сигурно някое от децата я е създало. Напъна мозъка си. На сайт от този род надали предохранителните мерки са кой знае колко сериозни. Създаваш го и оставяш съучениците си да включват в ротацията каквито снимки си искат.

Значи паролата следва да е нещо просто.

Набра: SPENCER.

После кликна OKAY.

Стана.

Снимките стояха подредени неподвижно. Според надписа отгоре им, бяха 127 на брой. Бързо прегледа умалените картинки, докато откри нужната й. Ръката й трепереше тъй силно, че едва улучи образа с мишката. Най-сетне успя и кликна левия бутон.

Снимката се появи в пълен размер.

Тя се вторачи в нея.

Спенсър бе усмихнат, но с най-тъжната усмивка, която бе виждала през живота си. Бе потен, а лицето му блестеше като на човек, който не е на себе си. Изглеждаше пиян и съкрушен. Беше с черната тениска, същата, с която го бяха намерили. Очите му бяха червени — може би от пиене или наркотик, но най-вероятно — от светкавицата. Спенсър имаше прекрасни светлосини очи. Светкавиците неизменно му придаваха някакъв сатанински вид. Бе се снимал на открито, явно нощем.

Онази нощ.

Спенсър държеше чаша в ръката си — същата, на чиято китка бе бандажът.

Вцепени се. Само едно обяснение й идваше наум.

Снимката бе направена през нощта, през която бе умрял.

И докато се взираше във фона на снимката с движещи се насам-натам хора, осъзна още нещо.

В крайна сметка Спенсър не е бил сам.

Шеста глава

Както почти всяка делнична сутрин през последните десет години, Майк се събуди в пет. Прави упражнения точно един час. Влезе с колата в Ню Йорк Сити по моста Джордж Вашингтон и пристигна в „Ню Йорк презвитериън трансплант сентър“ в седем.

Навлече бялата престилка и обиколи пациентите си. Понякога имаше чувството, че изпада в рутина. Разнообразието почти липсваше, но Майк обичаше да си напомня от какво значение бяха визитациите му за човека на легло. В болница е. Това му стига, за да се почувства уязвим и уплашен. Болен е. Може и да умира, и да смята, че именно лекарят е последната преграда между него и по-голямото страдание, между него и смъртта.

Как тогава да не развиеш някакъв божествен комплекс?

Още повече, че Майк понякога смяташе за здравословно да има подобен комплекс, макар и в положителния смисъл на думата. Щом значиш толкова много за пациентите си, следва и да се държиш по съответния начин.

Някои доктори провеждаха визитациите си набързо. И на Майк понякога му идваше да стори същото. Истината обаче бе, че ако вложеше всичко от себе си, щеше да му коства само минута-две повече за всеки болен. Така че изслушваше всеки, държеше го за ръка, ако се налагаше, или си придаваше известна тежест — според състоянието на пациента и вътрешното си усещане.

В девет бе пак зад бюрото си. Първият му посетител бе пристигнал. Както винаги, медсестрата Лусил оформяше картона му. Значи има десет минути на разположение да прегледа графиките и резултатите от правените през нощта проби. Сети се за съседката си и потърси резултатите на Лукас в компютъра.

Нищо още не бе качено.

Това му се стори необичайно.

Нещо розово привлече погледа му — самозалепваща се бележка върху телефона.

...

Чакам те. Айлийн

Айлийн Голдфарб бе съдружничката му в клиниката и завеждаща трансплантационната хирургия в „Ню Йорк презвитериън“. Бяха се запознали по време на стажа им и сега живееха в един и същи град. Можеше да се каже, че са приятели, но не кой знае колко близки, та благодарение на това партньорството им вървеше добре. Живееха на около две мили един от друг, децата им ходеха в едно и също училище, но извън това почти нямаха споделени интереси, не изпитваха нужда да се срещат извън работата и си имаха пълно доверие и уважение като колеги.

Искаш ли да се убедиш доколко сигурни са препоръките на приятеля ти лекар? Задай му само един въпрос: Ако детето ти е болно, при кой доктор би го пратил?

Отговорът на Майк бе: Айлийн Голдфарб. А това казваше всичко за лекарската й компетентност.

Запъти се по коридора. Краката му стъпваха безшумно по сивия мокет. Гравюрите по млечнобелите стени действаха успокоително на зрението. Бяха семпли и почти толкова безлични, колкото картините в мотел средна категория. Стремежът им с Айлийн бе целият офис да внушава: „Всичко тук се прави единствено за доброто на пациента.“ На стените на кабинетите им висяха само професионалните им дипломи и награди, тъй като създаваха допълнително чувство на сигурност у пациентите. Нищо лично нямаше на показ — нито кутийка за моливи, изработена от дете, нито семейни снимки — нищо от този род.

Някои деца ги докарваха тук в последния момент, преди да умрат. За какво им е да гледаш нечии чужди, усмихнати и здрави лица? Просто не е моментът.