Дръж се здраво - Страница 16

— Здрасти, доктор Майк.

Обърна се. Хал Голдфарб, синът на Айлийн. Беше последна година в гимназията, с две години по-голям от Адам. Отрано се бе ориентирал към Принстънския университет и възнамеряваше идната година да постъпи в подготвителен медицински курс. Бе взел предварително някои от гимназиалните изпити, благодарение на което му бяха разрешили да прекарва по три предиобеда седмично в клиниката, като стажант.

— Здрасти, Хал. Как върви училището?

— На самоход — ухили се Хал.

— Определение „на самоход“: последна година в гимназия, след като ученикът вече е приет да следва.

— Абсолютно точно.

Облечен бе в сиво-кафяв панталон със синя риза — забележителен контраст с черното готик облекло на Адам, — та на Майк му се сви сърцето от завист. Сякаш разчел мислите му, Хал го попита:

— Какво прави Адам?

— Окей е.

— От доста време не съм го виждал.

— Вземи да му се обадиш — предложи Майк.

— Защо не. Гот ще е да излезем заедно.

Мълчание.

— Майка ти в кабинета си ли е?

— Да, влизай направо.

Айлийн седеше зад бюрото. Бе слаба жена с общо взето фини кости, като се изключат дългите като ястребови нокти пръсти на ръцете й. Кестенявата й коса бе стегната на опашка, а роговите й очила бяха точно на границата между читанката и модното.

— Здравей — рече Майк.

— Здрасти.

— Какво има? — развя Майк розовата бележка.

Айлийн въздъхна дълбоко:

— Имаме страшен проблем.

— С кого? — запита Майк и седна пред бюрото.

— Съседите ти.

— Лоримън?

Айлийн кимна.

— Лоша хистологична проба?

— Крайно необичайна проба — отвърна тя. — Рано или късно щеше да се случи. Изненадана съм, че толкова дълго чакахме за първата.

— Би ли пояснила?

Айлийн Голдфарб свали очилата. Пъхна края на една от дръжките в устата си и я задъвка.

— Познаваш ли добре семейството?

— Съседи са ми.

— Близки ли сте?

— Не. Какво значение има?

— Може да ни изправи пред етична дилема.

— По какъв начин?

— „Дилема“ може би не е най-точната дума — промълви Айлийн повече на себе си, отколкото към Майк.

— По-скоро неясна етична граница.

— Айлийн?

— Хм.

— Какво точно се мъчиш да кажеш?

— Майката на Лукас Лоримън ще е тук след половин час — каза тя.

— Снощи я видях.

— Къде?

— В предния им двор. Напоследък все се прави, че градинарства.

— Че как иначе.

— Какво искаш да кажеш?

— Познаваш ли мъжа й?

— Данте ли? Естествено.

— Е, и?

Майк сви рамене:

— Какво има, Айлийн?

— Именно за Данте говоря — отвърна тя.

— Какво точно имаш предвид?

— Не е биологичният баща на детето.

Ха сега де. Майк едва намери думи:

— Майтапиш ли се?

— Как се сети? Не ме ли познаваш — доктор Ха-ха? Хубава шега, нали?

Майк остави новината да попие. Не я запита дали е сигурна, или й трябват още изследвания. Като професионалист бе взела всичко предвид. И за друго бе права Айлийн — по-изненадващото бе, че досега не им бяха излизали подобни резултати. Генетиците бяха само на два етажа под тях. Веднъж един от тях бе споменал на Майк, че при произволно вземани от населението проби се оказва, че над десет на сто от мъжете, без да знаят, отглеждат деца, които биологически не са техни.

— Няма ли да кажеш нещо?

— Уау?

Айлийн кимна:

— Точно затова те избрах за партньор в медицината. Винаги съм се възхищавала на красноречието ти.

— Данте Лоримън не е добър човек, Айлийн.

— И аз имах същото усещане.

— Лошо — рече Майк.

— Каквото е и състоянието на сина му.

Останаха смълчани, потиснати от тежестта на новината. Интеркомът избръмча:

— Доктор Голдфарб?

— Да?

— Сюзън Лоримън е тук.

— Синът й с нея ли е?

— Не — отвърна сестрата. — Но съпругът й е с нея.

* * *

— Какво, по дяволите, търсиш тук?

Главният окръжен следовател Лорън Мюз не му обърна внимание, а се упъти към трупа.

— Боже мили — промълви тихо един от униформените, — гледай само какво е направил от лицето й.

Четиримата застанаха смълчани. Двама бяха униформени полицаи, каквито обикновено първи отиват на местопроизшествието. Третият бе Франк Тремънт — детективът от отдел „Убийства“, който формално се водеше ръководител на разследването — мързеливец пред пенсия с провиснал корем и отегчен вид. Лорън Мюз, главен следовател на окръга Есекс и единствената жена в групата, отстъпваше на останалите по ръст поне с трийсет сантима.

— МК — заключи Тремънт. — И нямам предвид металургията.

Мюз го изгледа озадачено.

— Мъртва курва, ще рече.

Мюз се намръщи на присмеха в гласа му. Около пихтията, която някога е била човешко лице, кръжаха мухи. Липсваха нос, очни кухини, та дори и голяма част от устата.

— Като че някой е прекарал лицето й през месомелачка — рече единият униформен.

Лорън Мюз сведе поглед към трупа. Остави двете униформи да си приказват. Някои дрънкат, за да не ги друснат нервите. Мюз не бе от тях. Двамата не й обръщаха внимание. Нито пък Тремънт. Бе по-старша от него — по-старша и от тримата всъщност — и усещаше как презрението им се надига подобно на пара от асфалта.

— Хей, Мюз.

Беше Тремънт. Огледа кафявия му костюм и шкембето — плод на прекалено много бирени нощи и закуски с понички. Можеше да й донесе единствено неприятности. Откакто я бяха повишили в главен следовател на окръга Есекс, до медиите беше изтекла на няколко пъти информация, че срещу нея е имало оплаквания. Повечето материали бяха подписани от репортер на име Том Гогън, който съвсем случайно се оказа женен за сестрата на Тремънт.