Дръж се здраво - Страница 17

— Какво има, Франк?

— Не ми отговори на въпроса: какво, по дяволите, търсиш тук?

— Длъжна ли съм да ти давам обяснения?

— Този случай е мой.

— Няма спор.

— И не желая да ми надничаш над рамото.

Франк Тремънт бе истински некадърен гъз, но благодарение на личните си връзки и натрупаните години „стаж“ бе станал почти недосегаем. Мюз не му обърна внимание. Отново се наведе и се взря в размазаното бивше лице.

— Установи ли вече самоличността? — попита го.

— Не. Няма чанта, няма портмоне.

— Най-вероятно са я обрали — подсказа една от униформите.

Серия мъжки кимания с глава.

— От банда е пречукана — заключи Тремънт. — Виж това. Посочи зелената кърпа, все още стисната в ръката й.

— Нищо чудно да е оная нова банда черни, дето наричат себе си „Ал Кайда“ — каза една униформа. — Те се обличат в зелено.

Мюз се изправи и започна да обикаля трупа. Пристигна линейката. Някой бе опасал периметъра с лента „Полиция“. Зад нея стояха десетина проститутки, може би и повече, и протягаха вратове да видят какво става.

— Униформите почнаха ли да разпитват трудещите се девойки? — запита Мюз. — Поне да научим с кой прякор е била известна на улицата.

— Ама ти сериозно ли? — въздъхна театрално Франк Тремънт. — Нима смяташ, че не съм се сетил?

Лорън Мюз не му отговори.

— Хей, Мюз.

— Какво има, Франк?

— Не ми харесва това, че си тук.

— И на мен не ми харесва това, че носиш кафяв колан на черни обувки. Но и двамата трябва да се примирим.

— Не ми се струва редно.

Донякъде е прав, мина й през ума. Но истината бе, че се чувстваше страхотно добре на новата си длъжност главен следовател. Ненавършила четирийсет, Мюз бе първата жена, която я заемаше. И се гордееше с този факт. Но й липсваше истинската работа. По убийствата. Така че използваше всяка удала й се възможност да поддържа форма, особено край печени типове от рода на Франк Тремънт.

Съдебната лекарка Тара О’Нийл се приближи и махна на униформите да се отдръпнат.

— Ама че гадост — прошепна.

— Подходяща реакция, докторе — рече Тремънт. — Искам незабавно отпечатъци, та да я търся в системата.

Съдебната лекарка кимна.

— Отивам да разпитам проститутките, после да прибера най-видните водачи на бандите — допълни Тремънт. — Ако нямаш нищо против, шефе?

Мюз отново не отговори.

— Мъртва курва, Мюз. Няма да я изкарат на първа страница. Не би трябвало да те интересува.

— Защо да не ме интересува?

— Ъ?

— Каза, че няма да е на първа страница. Това разбирам. Но после каза, че не би трябвало да ме интересува. Защо?

— О, извинявай, сбърках — ухили се гадно Тремънт. — Нищо по-важно от мъртвата курва. Все едно са пречукали жената на губернатора.

— Затова съм тук, Франк. Именно заради това ти отношение.

— Да, бе, да. Слушай сега да ти обясня какво е отношението на хората към мъртвите курви.

— Не се хаби — сами си го търсят. Чула съм го.

— Не е точно така. Но ако слушаш, може и да научиш нещо ново: за да не свършиш в кофа за боклук, не прави свирки в Пети район.

— Напиши го на надгробния си камък — каза Мюз.

— Не ме разбра. Ще открия гада, който е сторил това. Но дай да не си играем на приоритети и вестникарски заглавия.

Тремънт се приближи толкова, че коремът му почти опря до нейния. Мюз не отстъпи.

— Този случай е мой. Върни се на бюрото си и остави батковците да си гледат работата.

— В противен случай?

Тремънт се усмихна:

— Повярвай ми, момиченце, голяма каша ще ти забъркам.

Отдалечи се ядосан. Мюз се извърна. Съдебната лекарка действаше съсредоточено и се преструваше, че не ги е чула.

Мюз тръсна глава, за да прогони мислите, и отново се наведе над трупа. Искаше да го изследва с клинично хладнокръвие. Фактите: жертвата бе бяла жена; от кожата и общото й телосложение можеше да се заключи, че е към четирийсет, но уличният живот обикновено състаряваше; без видими татуировки. И без лице.

До този момент Мюз само веднъж бе виждала нещо с подобен разрушителен ефект. На двайсет и три годишна възраст бе работила в продължение на шест седмици с пътната полиция по магистралата Ню Джърси. Някакъв камион бе прегазил разделителната ивица и се бе врязал с челен удар в една тойота селика. На волана на леката кола бе деветнайсетгодишна студентка, отиваща си у дома за ваканцията.

Пораженията бяха неописуеми.

След като разрязаха метала, установиха, че и деветнайсетгодишната е останала без лице. Като тази тук.

— Причина за настъпване на смъртта? — попита Мюз.

— Не мога още да кажа със сигурност. Но извършителят е бил някакъв изверг. Костите й не са просто натрошени. Сякаш нарочно ги е смлял на парченца.

— Преди колко време?

— Вероятно между десет и дванайсет часа. Но не я е убил тук. Няма достатъчно кръв.

Мюз вече бе установила това. Огледа отново дрехите на проститутката — розовото бюстие, тясната кожена пола, високите остри токчета.

Поклати глава.

— Какво?

— Нещо никак не се връзва — отвърна Мюз.

— В какъв смисъл?

Вибраторът на мобифона й забръмча. Погледна името на повиквателя — шефът й, окръжният прокурор Пол Коуплънд. Погледна по посока на Франк Тремънт, а той й махна с ръка и се ухили. Отговори на повикването:

— Здрасти, Коуп.

— Какво става?

— На местопроизшествие съм.

— И ядосваш колегата.

— Подчинен ми е.

— Подчинен, който може да ти стъжни живота.

— Но е на моите разпореждания, нали?

— Слушай, Франк Тремънт ще вдигне голяма патърдия. Ще ни хвърли на журналистите, ще разбуни останалите следователи. Не мислиш ли, че можем да минем и без подобни усложнения?