Дръж се здраво - Страница 18

— Не съм съгласна, Коуп.

— Защо мислиш така?

— Защото той подхожда към случая по съвсем погрешен начин.

Седма глава

Пръв в кабинета на Айлийн Голдфарб влезе Данте Лоримън. Стисна ръката на Майк по-силно, отколкото бе необходимо. След него влезе Сюзън. Айлийн Голдфарб ги изчака изправена зад бюрото си. Беше си сложила очилата. Протегна се и се здрависа набързо и с двамата. После седна и отвори преписката пред себе си.

След нея седна и Данте. Изобщо не погледна към жена си. Сюзън се настани на съседния стол. Майк остана в дъното на стаята, извън полезрението им. Скръсти ръце и се облегна на стената. Данте Лоримън започна да навива внимателно ръкавите си. Първо десния, после левия. Облегна се с лакти на бедрата си, сякаш приканваше Айлийн да го тресне с колкото сила има.

— Слушам ви? — каза Данте.

Майк наблюдаваше Сюзън Лоримън. Главата й бе вирната. Седеше със затаен дъх. Прекалено затаен. Сякаш усетила погледа му, Сюзън обърна красивото си лице към него. Майк се мъчеше да изглежда неутрален. Представлението си беше изцяло на Айлийн. Той бе просто зрител.

Айлийн продължаваше да чете преписката, по-скоро за впечатление. Когато приключи, кръстоса ръце върху бюрото и впери поглед в някаква точка между двамата родители.

— Направихме необходимите хистологични проби — започна тя.

Данте я прекъсна:

— Настоявам да е от мен.

— Моля?

— Бъбрекът за Лукас.

— Нямате съответствие, мистър Лоримън.

Ей така го каза.

Майк задържа погледа си върху Сюзън Лоримън. Беше неин ред да е неутрална.

— Но аз си мислех, че бащата… — каза Данте.

— Не е задължително — прекъсна го Айлийн. — Има и ред други фактори. Струва ми се, че обясних всичко това на мисис Лоримън по време на предишното й посещение. В идеалния случай HLA-пробата би трябвало да покаже съвместимост по отношение на шест антигена. А в случая HLA-пробата сочи, че не сте подходящ кандидат, мистър Лоримън.

— А аз? — попита Сюзън.

— При вас положението е по-добро, макар пак да нямаме идеално съответствие. Обикновено най-подходящ за донор е някой брат или сестра. Всяко дете наследява половината си антигени от единия родител, другата половина — от другия, като е възможно да се получат четири различни комбинации от наследствени антигени. Казано на по-прост език, при брат, съответно сестра, шансът за пълно съвпадение е двайсет и пет на сто; за полусъвпадение, т.е. по три антигена — петдесет на сто, и за пълна липса на съвпадение — пак двайсет и пет на сто.

— Том в коя група е?

Том беше баткото на Лукас.

— За съжаление отговорът е неблагоприятен. Засега най-добрият донор, с който разполагаме, е съпругата ви. Ще поставим сина ви и в списъка на банката за починали донори на бъбреци, ако случайно се появи по-подходящ кандидат, макар това да е малко вероятно. Мисис Лоримън горе-долу става, но, честно казано, не е идеален донор.

— Защо?

— Съвпадат само два антигена. А колкото сме по-близо до шест, толкова по-малка е вероятността тялото на сина ви да отхвърли новия бъбрек. С други думи, колкото по-голяма е антигенната съвместимост, толкова по-малък е шансът, че ще изкара целия си живот на лекарства и на редовна диализа.

Данте прокара ръка през косата си:

— И сега какво следва?

— Може би разполагаме с още малко време. Както казах, ще го включим в списъка. Докато търсим, ще продължим с диализата. Ако не се появи някой по-подходящ, ще опрем до мисис Лоримън.

— Но бихте предпочели някой по-подходящ, нали? — попита Данте.

— Да.

— Доста наши роднини изявиха готовност да станат донори на Лукас, ако се наложи — каза Данте. — Защо не ги тествате?

Айлийн кимна:

— Дайте ми списък: имена, адреси, кръвна връзка.

Мълчание.

— Колко зле е всъщност, докторе? — Данте се извъртя и погледна зад себе си. — Майк? Кажи ни направо. Какво е състоянието му?

Майк размени погледи с Айлийн. Тя даде съгласието си с леко кимване.

— Лошо — каза Майк.

Докато го казваше, гледаше в Сюзън Лоримън. Тя обаче извърна поглед.

Продължиха да обсъждат различните варианти още десетина минути, след което двамата Лоримън си тръгнаха. Щом Майк и Айлийн останаха сами, Майк седна в стола на Данте и обърна длани към тавана. Айлийн се правеше на заета и прибираше разни папки.

— Какво ти стана? — попита Майк.

— Ти да не очакваше да им кажа?

Майк не отвърна.

— Плащат ми да лекувам сина им. Той ми е пациентът, а не баща му.

— Значи бащата тук няма никакви права?

— Не съм казала подобно нещо.

— Но си направила медицински проби и от тях си научила нещо, което скри от пациент.

— Не от пациент — възрази Айлийн. — Моят пациент е Лукас Лоримън, синът им.

— Значи погребваме онова, което сме научили?

— Чакай да те питам нещо. Ако някоя от пробите покажеше, че мисис Лоримън изневерява на мистър Лоримън, щях ли да съм длъжна да му го съобщя?

— Не.

— А ако научех, че тя продава наркотици или краде пари?

— Отклоняваш се от темата, Айлийн.

— Мислиш ли?

— В случая не става дума за наркотици, нито за пари.

— Знам, но и двата случая нямат нищо общо със здравето на пациента ми.

Майк предъвка мисълта.

— Добре, да кажем, че в пробата на Данте Лоримън си установила наличието на някакво заболяване. Да речем, че си му открила лимфома. Щеше ли да му кажеш?

— Разбира се.

— Е, как така? Нали току-що обяви, че той не ти е пациент и не те интересува.

— Стига, Майк. Това са две различни неща. Моята задача е да помогна на пациента си — Лукас Лоримън — да оздравее. Това включва и психическото му здраве. Нали преди трансплантацията пациентите ни задължително минават през психологично консултиране. Защо? Защото в подобни ситуации се тревожим за психическото им здраве. Ако причиним някой страшен катаклизъм в семейство Лоримън, той само ще навреди на здравето на пациента ми. Точка. Стига толкова.