Дръж се здраво - Страница 19

К оглавлению

И двамата замълчаха за секунда.

— Не е толкова просто — рече Майк.

— Знам.

— Тази тайна ще е огромно бреме и за двама ни.

— Именно затова я споделих — разпери ръце Айлийн и се усмихна. — Защо само аз да не спя нощем?

— Страхотна си като партньор.

— Майк?

— Кажи.

— Ако ставаше дума за теб. Ако при някаква подобна проба установях, че Адам не ти е биологичен син, щеше ли да очакваш да ти кажа?

— Адам да не е от мен? Ти не си ли виждала огромните му уши?

Тя се усмихна.

— Мъча се просто да ти обясня. Би ли искал да го чуеш?

— Да.

— Просто ей така?

— Нали знаеш, че съм маниак на тема тотален контрол? Всичко трябва да знам.

Млъкна.

— Какво има? — попита тя.

Той се облегна и кръстоса крак връз крак.

— Ще продължаваме ли да се правим, че не виждаме слона в стаята?

— Точно това възнамерявах.

Майк зачака.

Айлийн Голдфарб въздъхна:

— Хайде, изплюй камъчето.

— Първото ни правило е наистина „Първо, не вреди…“

— Да, да — затвори тя очи.

— И още нямаме подходящ донор за Лукас Лоримън — продължи Майк. — Продължаваме да търсим такъв.

— Знам. — Очите на Айлийн останаха затворени. — И най-отявленият кандидат за целта е биологичният му баща.

— Точно така. Засега е най-сериозният ни шанс за гарантирана съвместимост.

— Трябва да го изследваме. Това е задача номер едно.

— Не можем да погребем истината — каза Майк. — Дори и да искаме.

Предъвкаха и тази мисъл.

— Добре, какво правим оттук нататък? — запита Айлийн.

— Боя се, че нямаме голям избор.

* * *

Бетси Хил чакаше в училищния двор да разпита Адам.

Зад гърба й беше „мама-паркингът“ — бордюрът по Мейнъл авеню, до който майките — е, от време на време се появяваше и по някой баща, но това бе по-скоро изключението, което потвърждава правилото — седяха в работещите си коли или се събираха на групички с други майки, докато чакаха последния звънец, та да откарат рожбите си на урока по цигулка, на часа при зъболекаря или на курса по карате.

Доскоро и Бетси Хил беше като тях.

Бе започнала сред майките пред входа на основното училище в Хилсайд, после — пред прогимназията в Маунт Плезънт, и най-сетне — тук, на двайсетина метра от мястото, където стоеше сега. Спомни си как чакаше своя красавец Спенсър, как след биенето на звънеца надничаше през предното стъкло, как децата изскачаха отвътре и се пръсваха като мравки из мравуняк, настъпен от човешки ботуш. Усмивка изгряваше на лицето й веднага щом го зърнеше, а повечето пъти, особено в началото, Спенсър също й отвръщаше с усмивка.

Липсваха й тези времена, когато бе млада майка, липсваше й наивността, която идва с първото чедо. След раждането на близнаците не бе същото, дори преди смъртта на Спенсър. Сега изпитваше нещо като омраза към онези майки, към начина, по който вършеха всичко — безгрижно, без да се замислят и без страх.

Звънецът би. Вратите зейнаха. Учениците заизлизаха на огромни вълни.

Бетси насмалко да затърси Спенсър.

Бе един от онези неуловими мигове, когато мозъкът отказва да приеме реалността, забравяш ужаса на случилото се и за част от секундата ти се струва, че всичко е било просто лош сън. Спенсър щеше да се появи с раница на рамо, попрегърбен като всички младежи, а Бетси щеше да си помисли, че му е време да се подстриже и че е по-бледен, отколкото трябва.

Хората разправят, че скръбта имала няколко фази — отрицание, гняв, пазарлък, депресия и примирение, — но при една трагедия границата между тях се размива. Отрицанието никога не свършва. Една част от теб продължава да се гневи. А цялата идея за „примирението“ е вулгарна. Някои психоаналитици предпочитат термина „разсейване“. В семантично отношение идеята е по-добра, но независимо от всичко на Бетси й идваше да ревне на висок глас.

Какво точно търсеше тя тук?

Синът й бе мъртъв. Колкото и да се разправяше с някой от приятелите му, фактът нямаше да се промени.

И все пак й се струваше, че нещичко може да стане.

Добре, Спенсър не е бил сам през цялата онази нощ. Какво променяше това? Колкото и да е изтъркана фразата, нямаше да й го върне. Какво се надяваше да постигне всъщност?

Разсейване?

В този миг съзря Адам.

Вървеше сам, а раницата му тежеше — на всички им тежи, мина й през ума. Не го изпускаше от очи и дори се отмести надясно, та да му застане на пътя. Като повечето деца, Адам гледаше в краката си. Изчака го, мърдайки ту вляво, ту вдясно, за да не го пропусне покрай себе си.

Най-после, когато той съвсем я наближи, му рече:

— Здравей, Адам.

Той спря и вдигна очи. Хубаво момче е, помисли си тя. Всички на тази възраст изглеждаха добре. Но и у Адам имаше промяна. И той бе пресякъл невидимата граница към възмъжаването. Бе станал едър, с напращели мускули — по-скоро мъж, отколкото момче. Момчешкото не бе изчезнало напълно от лицето му, но й се струваше, че съзира там и някакво предизвикателство.

— А, здрасти, мисис Хил.

Адам понечи да я подмине и изви наляво.

— Може ли да си поговорим за секунда? — извика Бетси подире му.

Той се спря.

— Ъхъ. Разбира се.

Приближи се с атлетична лекота. Адам открай време бе добър спортист. За разлика от Спенсър. Не обясняваше ли това нещата поне отчасти? В градчета като тяхното животът винаги е бил по-лесен, ако те бива в спортовете.

Спря на около два метра от нея. Не намери сили да я погледне в очите — на малцина от гимназистите им бе по сила. В продължение на няколко секунди остана безмълвна. Само го оглеждаше.

— Искаш да поговорим ли? — подсети я Адам.

— Да.

Пак мълчание. Пак оглед. Той се почувства неловко.