Дръж се здраво - Страница 20

К оглавлению

— Истински съжалявам — рече той.

— За кое?

Въпросът й го изненада.

— За Спенсър.

— Защо?

Не й отговори. Очите му шареха навсякъде, освен в нейната посока.

— Погледни ме, Адам.

Тя си оставаше възрастната, а той — детето. Изпълни искането й.

— Какво се случи през онази нощ?

Той преглътна и запита:

— Какво да се е случило?

— Ти си бил със Спенсър.

Той поклати глава. Но побледня.

— Какво стана, Адам?

— Не бях там.

Показа му снимката от страницата на майспейс, но той вече бе забил поглед в земята.

— Адам.

Вдигна очи а тя напъха снимката в лицето му.

— Това тук нали си ти?

— Откъде да знам? Може и аз да съм бил.

— Направена е през нощта, в която той умря.

Адам поклати глава:

— Не разбирам за какво говориш, мисис Хил. През онази нощ не видях Спенсър.

— Погледни по-хубаво.

— Трябва да си вървя.

— Адам, моля те…

— Съжалявам, мисис Хил.

И побягна. Обратно към тухлената сграда, зад нея и извън полезрението й.

Осма глава

Главен следовател Лорън Мюз погледна часовника си. Време за среща.

— Приготви ли ми нещата? — попита младата си помощничка Шамик Джонсън. Двете се бяха запознали по време на едно доста нашумяло дело за изнасилване и след малко бурно начало в службата Шамик се бе превърнала в почти незаменим кадър.

— Ето ги — рече Шамик.

— Доста са.

— Знам.

Мюз грабна големия плик.

— Всичко ли е вътре?

Шамик се посмръщи:

— Не. Ти не ми каза нищо конкретно.

Мюз й се извини и се отправи по коридора към офиса на прокурора на окръг Есекс, а по-точно казано, към кабинета на своя шеф Пол Коуплънд.

Рецепционистката — новачка, а Мюз никога не помнеше имена — я посрещна с усмивка.

— Всички са вътре и те чакат.

— Кои всички?

— Прокурорът Коуплънд.

— Но ти каза „всички“.

— Моля?

— Ти каза, че „всички“ ме чакат. Това предполага да са повече от един човек. А вероятно и повече от двама.

Рецепционистката придоби объркан вид:

— Извинявай. Трябва да са четирима-петима.

— При прокурора Коуплънд?

— Да.

— И кои са те?

Тя сви рамене:

— Мисля, че са други следователи.

Мюз не бе сигурна как да възприеме новината. Беше поискала среща на четири очи, за да обсъдят политически чувствителната ситуация с Франк Тремънт. Не можеше да си обясни защо в кабинета му трябва да има и други следователи.

Чу смеховете им още преди да отвори вратата. Наистина бяха шестима, включително шефът й Пол Коуплънд. И бяха само мъже. Единият бе Франк Тремънт. Други трима бяха от нейния отдел. Последният изглеждаше бегло познат. Държеше бележник и химикалка, а на масата пред себе си имаше касетофон.

Коуп, както всички наричаха Пол Коуплънд, седеше зад бюрото си и се смееше с отметната назад глава на нещо, което Тремънт току-що му бе пошепнал.

Мюз усети как бузите й пламнаха.

— Здравей, Мюз — провикна се той.

— Коуп — отвърна тя и кимна на останалите.

— Влез и затвори вратата след себе си.

Влезе и усети как погледите им се събраха върху й. Още по-пламнали бузи. Почувства се в клопка и направи опит да изгледа кръвнишки Коуп. Той обаче отказа да се трогне. Просто си стоеше ухилен като някакъв глупав хубавец, какъвто всъщност си беше. Опита се да му направи знак с очи, че иска първо да поприказват насаме, че има чувството да е попаднала в засада, но той се разсея.

— Да започваме тогава, а?

— Окей — каза Лорън.

— Чакай, познаваш ли се с всички?

Коуп бе внесъл смут в службата. Още с пристигането си като нов окръжен прокурор бе шашнал всички, като повиши Мюз на поста главен окръжен следовател. Обикновено даваха длъжността на някой дългогодишен печен мъж, който да напътства назначения по политическа линия новодошъл в дебрите на системата. Когато я бе избрал, Лорън Мюз бе сред най-младите следователи в отдела. Запитан от журналистите по какви критерии я бе предпочел пред дългогодишните служители-мъже, той им отговори само с една дума: „Качества.“

А ето, че сега бе в една стая с четирима от подминатите стари служители.

— Този господин не го познавам — кимна Мюз по посока на мъжа с бележника и химикалката.

— А, извинявай. — Коуп протегна ръка с жеста на водещ на телевизионно състезание и лепна на лицето си готовата си екранна усмивка. — Представям ти Том Гогън, репортер от „Стар Леджър“.

Мюз премълча. Писарушката-зет на Тремънт. Нещата съвсем се подреждаха.

— Можем ли да почваме вече? — попита я той.

— Както кажеш, Коуп.

— Добре. Франк тук има някакво оплакване. Имаш думата, Франк.

Пол Коуплънд наближаваше четирийсетте. Съпругата му бе починала от рак наскоро след раждането на вече седемгодишната им дъщеря Кара. Отгледал я бе сам. До този момент поне. Снимките на Кара бяха изчезнали от бюрото му. Мюз си спомни, че след пристигането си Коуп бе сложил една на лавицата точно зад стола си. Но един ден, след като бе разпитвал някакъв педофил, Коуп я беше махнал. Така и не го попита за причините, но предполагаше, че има някаква връзка.

И на годеницата му нямаше снимка, но на закачалката висеше увит в найлон смокинг. Сватбата бе насрочена за идната събота. Мюз щеше да присъства. Нещо повече — щеше да е една от шаферките.

Коуп седна зад бюрото и остави Тремънт да говори. Свободни столове нямаше, та Мюз остана права. Чувстваше се оголена и възмутена. Един от подчинените й се канеше да я нападне, а Коуп — предполагаемият й защитник — го остави да действа на свобода. Стисна зъби, за да не започне на всяка дума да го обвинява в сексизъм, но си даваше сметка, че ако самата тя беше мъж, нямаше да остави глупостите на Тремънт без последствие. Щеше да има властта да го изхвърли като мръсно коте, без да й пука за политическите и медийните последствия.