Дръж се здраво - Страница 25

— Джил единствена зае страната на Ясмин — направо невероятно за единайсетгодишно дете. Още повече, че сигурно и на нея й се подиграват за това.

— Знае как да се оправи сама — рече Майк.

— Много добро дете е.

— Ясмин също.

— Трябва да се гордееш с нея. Само това искам да ти кажа.

— Благодаря. Ще отмине, Гай. Въпрос на време.

Гай се извърна.

— Когато бях в трети клас, имаше едно момче, Ерик Хелинджър. Вечно ухилен. Ходеше постоянно развлечен, но това му идваше някак си естествено, нали разбираш? И винаги засмян. Един ден обаче повърна насред час. Адски гадно. Тъй вонеше, че трябваше да излезем от класната стая. Та оттогава децата почнаха да му се подиграва и да му викат „Смелинджър“. Така си и остана. Животът на Ерик се промени. Усмивката му изчезна. И да ти кажа, дори когато го срещах по коридора на гимназията много години след това, тя така и не се върна.

Майк не отговори, макар и сам да можеше да разкаже подобна история. Всяко детство има своя Ерик Хелинджър или своята Ясмин Новак.

— Нещата не вървят към добро, Майк. Затова обявявам къщата за продан. Не че желая да се местя, но просто не виждам какво друго мога да направя.

— Ако можем с Тиа да сме ти от помощ… — започна Майк.

— Ценя високо готовността ви. Както и това, че оставяте Джил на преспи у нас тази нощ. Ясмин е страхотно щастлива. Аз също. Така че много ти благодаря.

— Няма проблем.

— Джил спомена, че довечера ще водиш Адам на хокеен мач.

— Така поне възнамерявам.

— В такъв случай няма да те задържам. Благодаря ти, че ме изслуша.

— Моля. Нали имаш мобилния ми номер?

Гай кимна. Майк го потупа по рамото и тръгна към колата.

Така е в живота: учител губи контрол над нервите си за десетина секунди и с това променя света на някое малко момиченце. Абсолютна идиотщина, като се замислиш. Но какво става с Адам?

Нима и на него се бе случило нещо подобно? Нима житейският му път се е променил от някаква случайност, нещо може би съвсем дребно?

Сети се за всички филми, които бе гледал и в които имаше пътуване във времето — връщаш се назад, променяш едно-единствено нещо, а влиянието му се разпространява като вълни в езеро. Ако Гай можеше да се върне във времето и да остави Ясмин у дома през въпросния ден, щеше ли сега всичко да си е постарому? И щеше ли Ясмин да е по-щастлива? А сега, като щеше да я премести по принуда, нямаше ли вероятност да получи тя урок за това, колко жестоки могат да са хората? И нямаше ли в крайна сметка това да й е по-полезно?

Кой, по дяволите, знаеше отговора на всички тези въпроси?

Когато се прибра, у дома все още нямаше никой. Ни вест, ни кост от Адам.

Запъти се към кухнята, все още замислен за Ясмин. Бележката му си стоеше непокътната на масата. По хладилника висяха десетки снимки, закачени с помощта на магнитни калъфчета. Откри една от предишната година, когато с Адам бяха ходили в „Сикс флагс грейт адвенчър“. Майк поначало се страхуваше от подобни атракциони, но синът му бе успял да го убеди да се качат на едно нещо с подходящото име „Кръвосмразителят“. Майк бе останал във възторг.

На слизане си бяха направили тъпа снимка за спомен с някакъв човек, облечен като Батман. И двамата бяха с разрешени от вятъра коси, бяха прегърнали Батман през рамо и се хилеха като глупаци.

И това се бе случило едва миналото лято.

Майк си спомни как седеше с думкащо сърце и чакаше ролъркоустърът да тръгне. Обърнал се бе към Адам, който с леко подигравателна усмивка му беше казал „Дръж се здраво“, което мигновено бе върнало мисълта му с над десет години назад, когато Адам бе само на четири и в същия увеселителен парк бяха попаднали в някаква страхотна навалица от желаещи да гледат каскадьорите. Тогава Майк бе казал на Адам „Дръж се здраво“ и бе усетил как малката ръчичка забива ноктите си в неговата. Но тълпата продължи да напира, ръчичката се изхлузи от неговата и Майк изпадна в ужасна паника, сякаш вълна ги бе помела на плажа и отнасяше детенцето му навътре в морето. Раздялата трая само някакви си секунди — надали повече от десет, — но Майк нямаше никога да забрави нахлуването на кръвта в главата му и ужаса, изживян през онези кратки мигове.

Остана така замислен цяла минута. След това грабна мобифона и отново потърси Адам.

— Синко, обади се у дома, моля те. Притеснен съм за теб. На твоя страна съм, каквото и да е станало. Обичам те. Моля те, обади ми се, Окей?

Натисна КРАЙ и зачака.

* * *

Адам изслуша последното съобщение от баща си и насмалко не се разрида.

Идеше му да му се обади. Представи си как му позвънява и му казва да дойде да го вземе, та да отидат с чичо Моу на мача на „Рейнджърс“, и тогава може би щеше пред двамата да си признае всичко. Мобифонът бе в ръката му. Баща му бе номер едно в списъка за бързо набиране. Пръстът му се задържа на единицата. Трябваше само да я натисне.

— Адам? — чу глас зад гърба си.

Премести пръста.

— Да вървим.

Д3

Бетси Хил наблюдаваше как мъжът й Рон паркира аудито си в гаража. Запазил беше младежката си хубост. Прошарената му коса клонеше вече повече към бялото, но сините му очи, които покойният им син бе наследил, все още искряха и лицето му бе почти без бръчки. За разлика от повечето си колеги, бе успял да не се налее около кръста, поддържаше тялото си с необходимия минимум физически натоварвания и внимаваше какво яде.

На масата пред себе си бе сложила разпечатаната от майспейс фотография. От един час я гледаше и се чудеше какво да предприеме. Близнаците бяха у сестра й. Точно в този момент предпочиташе да не са си у дома.

Чу Рон да влиза през вратата към гаража, а след това да се провиква: