Дръж се здраво - Страница 35

Майк се канеше да свърне надясно, когато с крайчеца на окото забеляза нещо.

Гимназиално яке.

Обърна се мигновено и видя движещия се в обратната посока син на Даниел Хъф.

Или поне му заприлича на ДиДжей Хъф. Беше с онова гимназиално яке, което не слизаше от гърба му. Сто на сто беше той. Или крайно вероятно.

Не, каза си Майк. Абсолютно сигурен съм, че е ДиДжей Хъф.

Младежът бе хлътнал в някаква странична уличка. Майк ускори крачка и го последва. Когато онзи се изгуби от погледа му, дори се позатича.

— Ей, полека бе, дядка!

Блъснал се бе в някакъв с бръсната глава и с верига, провесена от долната му устна. Приятелчетата му се разсмяха на старческата шега. Майк се смръщи и се промъкна покрай тях. Улицата бе станала пренаселена и тълпата сякаш нарастваше с всяка измината от него крачка. След пряката черните готици — пардон, имоси — сякаш понамаляха за сметка на латиносите. Чу наоколо му да говорят на испански. Бялата кожа с цвят на бебешка пудра отстъпи място на различните оттенъци на маслиненочерното. Ризите на мъжете бяха разкопчани до пъпа, та да се виждат снежнобелите им жарсени тениски. Жените приличаха на секси салса-танцьорки и наричаха мъжете путьовци, а дрехите им бяха тъй прозрачни, че напомняха по-скоро на обвивки на кренвирши, отколкото на облекло.

Далеч пред себе си Майк видя как ДиДжей Хъф свърна по друга улица. Стори му се, че притиска мобифон до ухото си. Майк се забърза да го настигне, но какво щеше да направи след това? И него ли да награби и да се провикне: „Аха!“ Може би. Или просто трябваше да го проследи и да види къде отива. Не знаеше какво точно става, но то категорично не му харесваше. Страхът загложди по основата на мозъка му.

Сви надясно.

Синът на Хъф бе изчезнал.

Спря. Опита се да прецени с каква скорост се бе движил и колко време бе минало. Мярна някакъв клуб на четвърт път преди следващата пряка. Друга врата не се виждаше. Нямаше къде другаде да се е вмъкнал ДиДжей Хъф. Опашката пред заведението бе дълга — най-дългата, която бе видял цяла вечер. Най-малко стотина младежи — смесица от имоси, латиноси, афроамериканци, дори няколко от така наречените юпита.

Не трябваше ли Хъф да е на опашката?

Може би не. Зад кадифеното въже се извисяваше свръхогромен гард. Стреч лимузина спря и от нея излязоха две дългокраки момичета. Мъж, който им отстъпваше с цяла глава на ръст, зае явно полагащото му се място между двете. Гардът-канара откачи въжето — тук то бе триметрово — и ги пусна да влязат направо.

Майк се втурна към входа. Гардът, огромен черен тип с бицепси с диаметъра на средноголяма стогодишна секвоя, го изгледа с досада, сякаш имаше пред себе си някакъв неодушевен предмет. Стол, например. Или ножче за бръснене.

— Трябва спешно да вляза — рече Майк.

— Името? — рече гардът.

— Няма ме в нито един списък. — Гардът продължаваше да го гледа безизразно. — Подозирам, че синът ми е вътре. Непълнолетен е.

Гардът остана безмълвен.

— Виж какво — каза Майк. — Не искам да създавам неприятности…

— Тогава бягай отзад на опашката. Ама надали ще те пусна и когато ти дойде редът.

— Става дума за нещо наложително. Приятелят му току-що влезе. Казва се ДиДжей Хъф.

Гардът направи крачка напред. Първо гръдният кош, голям колкото половин тенис корт, после всичко останало.

— Принуден съм да те помоля да се отместиш.

— Но синът ми е непълнолетен.

— Това го чух.

— Трябва да го измъкна, докато не е станала по-голяма беля.

Гардът прекара огромна колкото хокейна вратарска лапа длан по гладко обръснатия си черен череп.

— По голяма беля, казваш?

— Да.

— Леле, леле, сега съвсем се притесних.

Майк бръкна в портфейла си и извади банкнота.

— Не се хаби — рече гардът. — Не те пускам.

— Но ти не разбираш.

Гардът направи нова крачка. Гръдният му кош опря в лицето на Майк. Майк затвори очи, но не отстъпи. Навик от хокея, вероятно. Никога не отстъпвай. Отвори очи и ги впери в големия.

— Дръпни се да мина — каза Майк.

— Сега ще трябва да си тръгнеш.

— Дръпни се, казах.

— Никъде не мърдам.

— Аз търся сина си.

— Тук няма непълнолетни.

— Настоявам да вляза.

— Тогава бягай отзад на опашката.

Майк не сваляше очи от неговите. И двамата не помръдваха. Приличаха на боксьори, макар и от различни категории, застанали в средата на ринга, докато реферът ги инструктира. Майк усети заряда във въздуха. Усети и игличките в крайниците си. Знаеше как да се бие. В хокея не стигаш далеч, ако не умееш да използваш юмруците си. Питаше се само мускулите на оня истински ли бяха, или само за парлама.

— Влизам — каза Майк.

— Нима?

— Имам приятели в полицията — блъфира Майк. — Ще нахлуят тук и ако намерят дори само един непълнолетен, ти ще опереш пешкира.

— Леле, леле, пак ме притесни.

— Махай се от пътя ми. Майк направи крачка вдясно.

Големият също се придвижи и застана на пътя му.

— Усещаш ли, че май ще се млатим? — попита гардът. Майк много добре знаеше златното правило: никога, в никакъв случай, не показвай, че те е страх.

— Усещам.

— Яко копеле си, а?

— Почваме ли?

Гардът се ухили. Имаше страхотни зъби — перленобели на фона на черната му кожа.

— Не. И знаеш ли защо? Защото дори да си по-як, отколкото предполагам, в което всъщност се съмнявам, аз съм тук с Реджи и Тайрън. Ей ония там. — Посочи с палец към други двама облечени в черно юначаги. — И понеже не възнамеряваме да доказваме мъжеството си с това, че ще отупаме някакъв глупак, не виждаме смисъла от честния бой. Ако ти и аз „почнем“ — изимитира той гласа на Майк, — те ще се включат. А Реджи има и полицейска електрошокова палка. Схващаш ли?