Дръж се здраво - Страница 36

К оглавлению

Гардът скръсти ръце пред гърдите си и в този миг Майк съзря татуировката — зелено „Д“ под лакътя.

— Как ти е името? — запита Майк.

— Какво?

— Името ти — повтори Майк. — Как се казваш?

— Антъни.

— А фамилното?

— Какво значение има?

Майк посочи ръката му.

— Татуираното „Д“.

— Няма нищо общо с името.

— В „Дартмът“ ли си учил?

Гардът се облещи. После бавно кимна.

— И ти ли?

— „Vox clamentis in deserto“ — изрецитира Майк девиза на колежа.

Антъни му отвърна с превода — „Глас в пустиня“ — и се ухили:

— Така и не разбрах какъв му е смисълът.

— И аз — призна Майк. — Какъв спорт играеше?

— Американски футбол. Избиран съм в символичния сборен отбор на „Айви лиг“. А ти?

— Хокей на лед.

— „Айви лиг“?

— И на САЩ.

Антъни, явно силно впечатлен, вдигна вежди.

— Имаш ли деца, Антъни?

— Син. Тригодишен.

— А ако синът ти закъсаше, щяха ли трима като вас с Реджи и Тайрън да могат да те спрат да не влезеш?

Антъни въздъхна дълбоко.

— Откъде си сигурен, че синът ти е вътре?

Майк му повтори, че е видял ДиДжей Хъф с гимназиалното яке.

— А, онова момче ли? — Антъни поклати глава. — Изобщо не е тук. Да не мислиш, че ще пусна някой пикльо с школско яке? Свърна по хей там онази пряка. — Посочи на десетина метра нагоре по улицата.

— Имаш ли представа накъде води? — попита Майк.

— Задънена е, доколкото знам. Аз там не ходя. Нямам работа. Само наркомани и разни други отрепки. Сега искам да направиш нещо за мен.

Майк зачака.

— Всички ни гледат как се дърляме тук. Ако те пусна току-така, ще си изгубя репутето — а тук без репуте си нула. Нали ме разбираш?

— Разбирам те.

— Така че аз ще ти вдигна юмрук, а ти ще побегнеш като уплашено момиченце. Може и в уличката да свърнеш. Разбра ли ме?

— Да те попитам първо нещо.

— Какво?

Майк извади портфейла.

— Казах ти вече — спря го Антъни. — Не ми трябват…

Майк му показа снимка на Адам.

— Виждал ли си го?

— Не е тук.

— Не отговаряш на въпроса ми.

— Никога не съм го виждал. Готов ли си?

Антъни сграбчи Майк за яката и вдигна юмрук. Майк се сви и се развика:

— Недей, моля ти се. Окей, съжалявам, махам се! Дръпна се назад, Антъни го пусна и Майк хукна. Зад себе си чу гласа на Антъни:

— Правилно, момче. Беж да те няма…

Някои от опашката изръкопляскаха. Майк стигна на спринт до уличката и свърна по нея. Насмалко да се спъне в редица очукани боклукчийски кофи. Под краката му захрущя счупено стъкло. Спря се, погледна пред себе си и видя още една проститутка. Поне на такава му заприлича. Голямата кафява кофа, на която се беше облегнала, приличаше на неин крайник, без който тя щеше да падне и никога повече да не стане. Перуката й имаше лилав оттенък, сякаш я е откраднала от гардероба на Дейвид Бауи през 1974 година. Или от очуканата кофа за боклук на Дейвид Бауи. По нея сякаш се разхождаха хлебарки.

Жената му хвърли беззъба усмивка.

— Здравей, бебчо.

— Видя ли едно момче да минава на бегом оттук?

— Много момченца бягат тук, сладур.

Ако гласът й бе само с една нотка по-силен, щеше да го опише като вял. Беше кожа и кости, бледа, а званието НАРКОМАН едва ли не бе изписано на челото й.

Майк се огледа за изход, но не видя такъв. Никакъв изход, никаква врата. Няколкото външни противопожарни стълби му се видяха силно ръждясали. Щом Хъф е свърнал насам, откъде се е измъкнал? Накъде беше отишъл — дали не се бе изсулил на главната улица, докато те двамата с Антъни се разправяха? Или пък Антъни го излъга, само за да се отърве от него?

— Гимназистчето ли търсиш, сладур? — Майк спря и се извърна по посока на наркоманката. — Гимназистчето. Младичко, хубавко и всичко му на място. Ау, само като заприказвам за него, и се възбуждам.

Майк пристъпи внимателно към нея, да не би по-голяма крачка да причини по-силни вибрации и тя да се разпадне в боклука около краката му.

— Него.

— Ами, ела насам, сладур, и ще ти кажа къде е. Още една крачка.

— Приближи се, де. Няма да те ухапя. Освен ако не си падаш точно по това.

Смехът й бе кошмарен. Предната й протеза се смъкваше, щом си отвореше устата. Дъвчеше дъвка за балони. Майк долови аромата й, но той не стигаше да маскира гнилочта от някакъв развален зъб.

— Къде е?

— А ти имаш ли пари?

— Много, стига да ми кажеш накъде отиде.

— Покажи ми ги.

На Майк му се гадеше от разговора, но нямаше друг избор. Измъкна двайсетачка. Тя протегна костелива ръка, сякаш скелет се подаваше от ковчег в детските му комикси „Приказки от криптата“.

— Първо ми кажи.

— Нямаш ли ми доверие?

Майк нямаше време. Скъса банкнотата и й подаде половината. Тя я взе и въздъхна.

— Ще ти дам другата половина, след като ми кажеш къде е.

— Ами, сладур, че той е точно зад гърба ти.

Майк понечи да се извърне, когато някой го удари в черния дроб.

Добрият удар в тази област те прави небоеспособен и временно те парализира. Майк знаеше това. В случая ударът не бе перфектен, но много малко му липсваше. Краката му се подкосиха от болка отвори уста, но не успя да издаде никакъв звук. Свлече се на едното си коляно. Втори удар, този път страничен, улучи ухото му. Нещо твърдо рикошира от главата му. Майк се опита да мисли, да изплува от атаката, но нов удар, с крак, го нацели под ребрата. Падна по гръб.

Инстинктът му заработи.

Движи се, мина му през ума.

Претърколи се и усети как нещо остро прободе ръката му. Счупено стъкло, сигурно. Опита се да излази настрани. Нов удар по главата. Стори му се, че мозъкът му политна наляво. Някой го сграбчи за глезена.