Дръж се здраво - Страница 38

Да се обади на полицията.

Но какво щяха да предприемат те? Засега нищо. В телевизионните серии ФБР се задействаше моментално. Но на Тиа й бе известна една наскорошна поправка на закона, според която лице над осемнайсет години не можеше дори да бъде обявено за изчезнало след толкова кратък срок, освен ако тя не представеше убедителни улики, че е било отвлечено или се намира в сериозна физическа опасност.

Тя обаче с нищо не разполагаше.

Освен това, ако се обадеше сега, първото, което в най-добрия случай щяха да сторят, щеше да е да изпратят полицай да провери дома им. А той можеше да завари там Моу. Можеше да се получи някакво недоразумение.

Най-добре щеше да е да изчака да минат въпросните двайсет-трийсет минути.

Прииска й се да позвъни в дома на Гай Новак и да си поговори с Джил — просто така, да чуе гласчето й. Щеше да й подейства успокоително. По дяволите. Тиа с такова удоволствие се бе съгласила да отиде в тази командировка, да отседне в тази луксозна стая, да навлече огромния пухкав халат, да си поръча нещо от рум сървиса, а сега в крайна сметка се стремеше към ежедневното. На хотелската стая й липсваше живец, топлина. Самотата я накара да потрепери. Стана и намали климатика.

Всичко бе тъй крехко — в това бе проблемът. Не че не го знаеше и дотогава, но като правило никой не ще да мисли колко лесно животът му може да се обърне наопаки, защото самата мисъл може да те докара до лудост. А онези, които изпитват постоянен страх, които функционират само благодарение на лекарствата? Ами именно те осъзнават реалността, осъзнават колко тънка е нишката, на която всичко се крепи. И страдат не от това, че не се примиряват с мисълта, а че не са в състояние да я изключат.

И Тиа бе изживявала подобни периоди. Знаеше го, затова сега полагаше всички усилия да контролира положението. Прободе я завист към шефката й Хестър Кримстайм за това, че си няма никого. Може би така е по-добре. Вярно, в по-общ аспект никак не бе зле да имаш близки, за които да се грижиш повече, отколкото за себе си. Но едновременно с това съществуваше и постоянният страх, че можеш да ги загубиш. Казват, че човек е собственост на нещата, които притежава. Не е точно така. Човек е собственост на онези, които обича. Започнеш ли да обичаш, ставаш заложник за цял живот.

Часовникът отказваше да се движи.

Тиа чакаше. Включи телевизора. В късния среднощен час по всички канали преобладаваха информационните реклами — за обучение, работни места, училища. Сигурно онези, които гледат телевизия по това ненормално време, се нуждаят именно от това.

Най-сетне, малко преди четири, мобифонът й избръмча. Тиа го грабна, видя на екрана номера на Моу и се включи.

— Ало?

— Няма и следа от Майк — каза Моу. — Нито от Адам.

* * *

На вратата на кабинета на Лорън Мюз имаше табела: ОКРЪГ ЕСЕКС ГЛАВЕН СЛЕДОВАТЕЛ.

Всеки път, когато стигнеше до нея, си я прочиташе наум. Кабинетът й бе в десния ъгъл. На същия етаж бяха и бюрата на подчинените й детективи. Вътрешната му стена бе остъклена, а вратата й стоеше вечно отворена. Искаше хем да е едно цяло с тях, хем да е над тях. В редките случаи, в които й се налагаше да е насаме с някого, ползваше някоя от стаите за разпити по коридора.

Когато пристигна в шест и трийсет сутринта, завари само трима от детективите, чиято смяна изтичаше в седем. Провери черната дъска. Нови убийства нямаше. Очакваше да получи резултатите от пръстовите отпечатъци на своята Джейн Доу — непроститутката в моргата. Хвърли поглед към екрана на компютъра. Все още нищо.

Една от скритите камери за наблюдение на нюйоркската полиция се намираше в непосредствена близост до мястото, където бяха намерили „Джейн Доу“. Ако приемеха, че трупът й е бил докаран с автомобил — а нямаше причина да мислят, че някой го е довлякъл на гръб, — имаше вероятност камерата да го е заснела. Не че щеше да е лесно да определят кой точно от всичките. На записа вероятно щяха да видят стотици автомобили. Надали онзи, който търсеха, е имал надпис на задното стъкло: ВНИМАНИЕ! ТРУП В БАГАЖНИКА!

Пак хвърли поглед на компютъра. Най-сетне видео стриймът се бе заредил. Целият офис тънеше в тишина и тя си каза: Добре де, защо не? Тъкмо щеше да натисне бутона за гледане, когато някой почука леко на вратата й.

— Може ли за секунда, шефе?

Иззад рамката се подаде главата на Кларънс Мороу — черен мъж близо до шейсетте с буен прошарен мустак и с лице подпухнало отвсякъде, сякаш току-що се бе бил с някого. Но като човек излъчваше някаква смиреност и за разлика от всички останали в отдела, никога не псуваше, нито пиеше.

— Заповядай, Кларънс. Какво има?

— Насмалко да ти позвъня у вас снощи.

— Защо?

— Имах чувството, че съм установил името на твоята Джейн Доу.

Лорън направо подскочи на стола.

— Как така?

— От полицията в Ливингстън се обадиха във връзка с някой си мистър Нийл Кордоба, собственик на верига от бръснарници в града. Женен, с две деца, криминално непроявен. Та, според него жена му била изчезнала, а описанието й донякъде отговаря на твоята Джейн Доу.

— Е, и?

— Само че тя е изчезнала вчера — след като намерихме трупа.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно. Съпругът казал, че са се видели сутринта, преди да излезе за работа.

— Може и да лъже.

— Не ми се вярва.

— Някой заел ли се е със случая?

— Отначало — не. Но именно тук става интересно. Кордоба имал познат в градската полиция. Нали знаеш как е в малките градове — всеки познава всекиго. Та успели да открият колата й паркирана пред хотел „Рамада“ в Ийст Хановер.

— Аха, до хотел — каза Мюз.