Дръж се здраво - Страница 39

— Точно така.

— Което значи, че мисис Кордоба изобщо не е изчезнала?

— Ами, точно туй е интересното — поглади брада Кларънс.

— А именно?

— Ливингстънският полицай реагирал точно като теб, естествено. Мисис Кордоба сигурно се е срещнала с някой любовник, после закъсняла да се прибере и прочее. Та именно затова ми се обади — полицаят от Ливингстън, имам предвид. Неудобно му било да съобщи новината лично на приятеля си, съпруга й. Та ме помоли за услуга. Аз да му звънна.

— Давай нататък.

— И аз, нали разбираш, вземам, че се обаждам на Кордоба. Казвам му, че сме намерили колата на жена му на паркинга на един местен хотел. А той ми вика, че не било възможно. Казвам му, че колата си е още там, да отиде да я види, ако не вярва. — Внезапно спря. — Майка му стара!

— Какво има?

— Ами май не трябваше да му го казвам. Сега си давам сметка. Може да съм нарушил правото й на лична тайна, като му го казах. А и представи си, че има пищов и го вземе със себе си. Ей богу, трябваше първо да мисля. — Кларънс прехапа устната под буйния мустак. — Дали не трябваше да премълча това с колата, шефе?

— Нищо лошо не си направил.

— Окей. Както и да е. Та този Кордоба не ще да ми повярва.

— Типично по мъжки.

— Да, ама след това каза нещо интересно. Че първо се паникьосал, когато не прибрала деветгодишната им дъщеричка от урок по кънки в Еърмънт. Не било в неин стил. А и казала, че мислела да мине през мола „Палисейдс“ в Наяк — обичала да пазарува основни детски стоки от „Таргет“, а после щяла да прибере детето.

— Значи майката изобщо не се е явила?

— Точно така. След като не успели да се свържат с нея, от пързалката се обадили на мобифона на бащата. Кордоба отишъл да прибере детето. Решил, че жена му вероятно е попаднала в задръстване. Преди обед на шосе 287 била станала някаква катастрофа, а и тя често забравяла да си зареди мобилния, та дори след като не успял да се свърже с нея, не се паникьосал истински. Но с течение на времето тревогата му нараснала.

Мюз предъвка информацията.

— Ако се е срещнала с някое гадже в хотела, напълно възможно е да е забравила за детето.

— Така е. Но има и нещо друго. Кордоба влязъл в интернет и проверил движението по кредитната карта на жена му. Оказва се, че наистина е била в мола „Палисейдс“ същия следобед и че е пазарувала от „Таргет“ — за четирийсет и седем долара и осемнайсет цента.

— Хм. — Мюз даде знак на Кларънс да седне. — С една дума, бие път чак до „Палисейдс“, после бие път до срещата с любовника, но зарязва детето, което е на урок по кънки съвсем близо до мола. — Погледна го. — Наистина нещо не се връзва.

— Трябваше да го чуеш, шефе. Съпруга, имам предвид. Направо не беше на себе си от мъка.

— Що не вземеш да се отбиеш до „Рамада“, да видиш дали някой няма да я разпознае?

— Ходих вече. Накарах мъжа й да сканира една нейна снимка и да ми я прати по имейла. Никой не я е виждал.

— Което нищо не значи. Дошла е нова смяна, а може и да се е вмъкнала тайно при любовника, след като той се е настанил — откъде да знам? Но казваш, че колата й е още там, така ли?

— Да. И точно това е необичайно, не смяташ ли? Че колата е още там. Провеждаш си срещата, качваш се на колата си и се прибираш у дома и прочее. Дори да допуснем, че е имало среща, не си ли мислиш вече, че може да е станало нещо кофти? Да я е награбил, например, да са се сдърпали…

— … или да е избягала с него.

— Напълно възможно. Но количката си я бива. Акура МДХ само на четири месеца. Не би ли я взела със себе си?

Мюз се замисли, сви рамене.

— Ще ми се да се поразровя още.

— Давай. — Поразмисли още малко. — И ми направи една услуга, ако обичаш. Провери дали няма сигнали и за други изчезнали жени в района на Ливингстън. Дори и само за кратко. Дори и ако полицаите не са им обърнали особено внимание.

— И това съм направил.

— Е, и?

— Нищо. Само някаква жена се обадила, че мъжът и синът й били изчезнали. — Хвърли поглед в бележника си. — Името й е Тиа Бай. Съпругът е Майк, синът — Адам.

— Местната полиция предприела ли е нещо по въпроса?

— Вероятно. Не знам, честно казано.

— Ако не липсваше и синът — рече Мюз, — щях да предположа, че тоя Бай е забягнал с мисис Кордоба.

— Да потърся ли някаква връзка?

— Ако ти се занимава. Тогава няма да е криминален случай обаче. На двама пълнолетни нищо не им забранява да изчезнат заедно за известно време.

— Окей. Но, шефе?

На Мюз й ставаше хубаво, когато я наричаше „шефе“.

— Кажи.

— Имам чувството, че в цялата работа нещо не е наред.

— Води се от чувството си, Кларънс. И ме дръж в течение.

Шестнадесета глава

В съня отнякъде се чува писукане, а след това и думите: Съжалявам, татко…

В действителност: Майк чу в тъмнината нечий глас. Говореше на испански.

Достатъчно знаеше езика — щом работиш в болница на 168-а улица, няма начин да не знаеш поне медицинските термини на испански, — за да осъзнае, че жената се моли с всичка сила. Майк се опита да извърне глава, но не успя. Няма значение. Всичко пред очите му бе черно. Слепоочията му тътнеха, докато в мрака жената повтаряше молитвата си.

В главата на Майк отекваше собствената му мантра:

Адам. Къде е Адам?

Постепенно осъзна, че очите му всъщност са затворени. Направи опит да ги отвори. В началото не се получи. Послуша още малко, после се съсредоточи върху клепачите си, върху това просто да ги вдигне. Отне му известно време, но в крайна сметка успя да примигне няколко пъти. Блъскането в слепоочията се засили, сякаш го млатеше ковашки чук. Вдигна полека ръка и притисна главата си отстрани, сякаш така щеше да поуталожи болката.