Дръж се здраво - Страница 40

Флуоресцентната светлина от белия таван го накара да присвие очи. Испанската молитва продължаваше. Усети в носа си позната миризма — съчетание от силни дезинфектанти, изпражнения, отмираща фауна и абсолютната липса на естествен приток от чист въздух. Главата му се килна наляво. Видя гърбом жена, привела се над нечие легло. Пръстите й се движеха трескаво по молитвената броеница. Главата й сякаш бе положена върху гърдите на мъж. Хлипанията й се редуваха с молитвените думи, а понякога идваха и едновременно с тях.

Опита се да протегне ръка и да я утеши. Лекарският инстинкт. Но в ръката му бе забодена система и полека-лека му стана ясно, че самият той е пациент. Напъна се да си спомни какво се бе случило, как се бе озовал тук. Отне му известно време. В мозъка му бе пълна мъгла. Насили се да я разсее.

С идването в съзнание бе изпитал и някакво могъщо душевно терзание. Направил бе опит да го прогони, но за да улесни възвръщането на паметта си, му се наложи да го пусне обратно. В същия миг се върна и мантрата, само че този път се състоеше от една-единствена дума:

Адам.

Нахлуха и други спомени. Беше тръгнал да търси Адам. Говорил бе с оня гард, Антъни. Свърнал бе в страничната уличка. Там видя онази ужасна жена с отвратителната й перука…

После се появи и нож…

Намушкали ли го бяха?

Струваше му се, че не. Завъртя глава на другата страна. Още един пациент. Черен мъж с притворени очи. Огледа се за собственото си семейство. Нямаше никой. Нищо чудно. Вероятно отскоро се намираше тук. Трябваше им време да се свържат с Тиа. Тя беше в Бостън. Трябваше й време да стигне дотук. Джил бе у Новак. А Адам?

Във филмите пациентът винаги идва на себе си в самостоятелна стая, лекарят и сестрата вече са там, сякаш цяла нощ само това са чакали, и му се усмихват отгоре с куп готови отговори. Наблизо обаче нямаше никакъв персонал. Майк знаеше какво трябва да направи. Напипа бутона на края на омотания около таблата кабел и позвъни за сестрата.

Мина известно време. Не можа да прецени колко. Времето се влачеше. Гласът на молещата се жена замлъкна. Тя се изправи и изтри очи. Сега вече Майк можеше да види мъжа на леглото. Значително по-млад от жената. Майка и син, най-вероятно. Какво ли ги бе довело тук?

Погледна към прозореца зад нея. Пердетата бяха разтворени и навън грееше слънце.

Ден.

А бе загубил съзнание през нощта. Преди много часове. А може би и дни? Откъде да знаеше? Занатиска упорито звънеца за сестрата, макар да му бе ясно, че няма смисъл. Започна да го обзема паника. Болката в главата му се засилваше — ковашкият чук се беше преместил към дясното слепоочие.

— Браво, браво.

Извърна глава към вратата. Влезе сестрата, едра жена с увиснали върху мощния й бюст очила за четене. На табелката за името пишеше БЕРТА БОНДИ. Погледна го отгоре и се намръщи:

— Добре дошъл в свободния свят, сънчо. Как си?

На Майк му трябваха една-две секунди, докато намери гласа си:

— Като че съм се целунал с ТИР.

— Сигурно щеше да е по-здравословно от онова, което си вършил. Жаден ли си?

— Пресъхнал.

Берта кимна и взе чаша с лед. Наклони я към устата му. Макар и с болничен вкус, ледът му се услади.

— Намираш се в болницата „Бронкс Лебанън“ — уведоми го Берта. — Имаш ли някакви спомени?

— Нападнаха ме. Няколко души, предполагам.

— Хм, хм. А как се казваш?

— Майк Бай.

— Кажи ми фамилията си буква по буква.

Каза й го. Имаше чувството, че проверява мисловната му дейност, та си позволи да даде и малко допълнителни сведения:

— Лекар съм — каза. — Хирург-трансплантатор към „Ню Йорк презвитериън“.

Тя се намръщи още повече, сякаш й бе дал грешен отговор.

— Сериозно ли?

— Да.

Ново смръщване.

— Изкарах ли го? — попита Майк.

— Кое?

— Теста за мисловна дейност.

— Не съм лекуващият лекар. Той ще дойде след малко. Попитах как се казваш, защото не знаем кой си. Докараха те без портфейл, без мобифон, без ключове, без нищо. Нападателите ти са отмъкнали всичко.

Майк се канеше да каже нещо, но мълниеносна болка разцепи мозъка му. Стисна зъби, преброи наум до десет. Когато болката отмина, запита:

— Откога съм в безсъзнание?

— Цяла нощ. Шест-седем часа.

— Сега колко е часът?

— Осем сутринта.

— И никой не е уведомил семейството ми, така ли?

— Нали ти казах. Нямахме представа кой си.

— Дай ми телефон. Трябва да се обадя на жена си.

— На жена си ли? Сигурен ли си?

Главата му бе размътена. Сигурно му бяха дали някакво лекарство, та сега не можеше да изчисли защо тя му задава този тъп въпрос.

— Че как иначе?

Берта сви рамене.

— Телефонът е до леглото ти, но трябва да се обадя да го включат. И сигурно ще трябва да ти помогна да набереш номера.

— Предполагам.

— Между впрочем, имаш ли здравна осигуровка? Ще трябва да попълним едни формуляри.

Майк понечи да се усмихне. Всичко по реда си.

— Имам.

— Ще пратя някой от приемната да снеме данните ти.

Лекуващият скоро ще дойде да поговорите за нараняванията ти.

— Тежки ли са?

— Били са те здраво, а по това, че толкова дълго беше в безсъзнание, може да се заключи, че имаш сътресение и черепно-мозъчна травма. Но по-добре да чуеш подробностите от доктора, ако нямаш нищо против. Ще се опитам да го изпратя по-скоро.

Разбираше я. Не е прието дежурната сестра да поставя диагнози.

— Много ли те боли? — попита Берта.

— Средно.

— В момента си на болкоуспокояващи, та сигурно ще те заболи още повече, преди да отшуми. Ще ти сложа малко морфин.

— Благодаря.

— До скоро.

Запъти се към вратата. Майк се сети за още нещо.