Дръж се здраво - Страница 49

— Да си в състояние ли? Какво ме интересува дали ще си в състояние? Просто отиваш и действаш. Тиа, заложили сме на карта свободата на един човек.

— Не можеш ли да намериш някой друг?

Мълчание.

— Това ли беше окончателният ти отговор? — запита Хестър.

— Окончателен ли? — каза Тиа. — Значи ли това, че ще остана без работа?

— Не от днес — отвърна Хестър, — но не и след много време. Защото вече ще знам, че не мога да разчитам на теб.

— Няма да пожаля сили да спечеля отново доверието ти.

— Няма да успееш. Не си падам по даването на втори възможности. За мен работят куп адвокати, на които няма да им се налага. Така че ще те оставя да вършиш черната работа, докато сама се откажеш. Жалко. Мислех, че си човек с възможности.

Хестър Кримстайн окачи слушалката. Озоваха се навън. Майк продължаваше да наблюдава жена си.

— Тиа?

— Не ми се говори.

Моу ги закара у дома.

— Какво да правим сега? — попита Тиа.

Майк глътна една болкоуспокояваща таблетка.

— Ти най-добре върви да прибереш Джил.

— Окей. А ти?

— Като начало — каза Майк — искам да си побъбря с капитан Даниел Хъф, защо ме излъга.

Двадесета глава

— Тоя Хъф нали е полицай? — каза Моу.

— Точно така.

— Значи лесно няма да го уплашиш.

Паркирали бяха на същото място, където бе спрял Майк предната вечер, преди да започне цялата бъркотия. Изобщо не изслуша какво му казва Моу. Отиде гневно до вратата. Моу го следваше по петите. Майк почука и зачака. След това натисна продължително звънеца и почака още малко.

Никой не отвори.

Майк мина откъм гърба на къщата. И на задната врата потропа. Пак никой. Опря чело в прозореца, сложи длани на слепоочията си и погледна вътре. Никакво движение. Пробва дори дръжката на вратата. Заключена бе.

— Майк?

— Той лъже, Моу.

Върнаха се до колата.

— Накъде сега? — попита Моу.

— Дай да карам аз.

— Не може. Казвай накъде.

— Полицията. Където работи Хъф.

Участъкът бе наблизо, на малко повече от километър. Майк си представи как Даниел Хъф изминава ежедневно този път, за да отиде на работа. Късметлия. Толкова наблизо му бе. Сети се колко часа бе изгубил самият той заради задръстванията по моста, после си зададе въпроса защо си мисли такива глупости, изведнъж установи, че дишането му е особено и че Моу го наблюдава с крайчеца на окото си.

— Майк?

— Кажи.

— Запази самообладание.

— Намерил се кой да ми го каже — намръщи се Майк.

— Да, именно аз. Ти имаш избор: или да се надсмееш на това, че не някой друг, а аз апелирам за здрав разум, или да осъзнаеш, че след като и аз призовавам към благоразумие, значи работата е много сериозна. Не може да нахълташ полуоткачил в един полицейски участък и да търсиш сметка на полицай.

Майк не отвърна. Участъкът бе настанен в бивша библиотека на върха на хълма и паркирането вечно бе проблем. Моу започна да обикаля и да търси място.

— Чу ли какво ти казах?

— Да, Моу. Много добре.

Точно пред участъка всичко бе заето.

— Чакай да сляза до южния паркинг.

— Няма време — каза Майк. — Знам как да се грижа за себе си.

— Не те пускам.

Майк се извърна към него.

— Божичко, Майк, отвратително изглеждаш.

— Ако искаш да си ми шофьор, нямам нищо против. Но не си ми гледачка, Моу. Остави ме да сляза. Така или иначе, искам да разговарям с Хъф на четири очи. Ако те види и теб, ще стане подозрителен. Ако съм сам, мога да го подхвана като баща с баща.

Моу отби вдясно:

— Запомни това, което току-що ми каза.

— Кое по-точно?

— Баща с баща. И той е баща.

— В смисъл?

— Не го забравяй.

Изправяйки се, Майк усети болката да го прорязва през гръдния кош. Интересно нещо бе това, физическата болка. Знаеше, че има висок праг на поносимост към нея. Понякога дори му действаше успокоително. Обичаше да усеща болка след тежка тренировка. Обичаше мускулите да го болят. На леда всеки твърд бодичек, вместо да го уплаши, имаше точно обратния ефект. Силовата игра изкарваше на преден план всичките му умения.

Очакваше да завари един задрямал участък. Дотогава беше влизал тук само веднъж, да иска разрешение да остави колата на улицата за през нощта. Правилникът на града не позволяваше паркирането на коли по улиците след два часа след полунощ, но преасфалтираха алеята към гаража, та му бяха разрешили да държи колите си на улицата цяла седмица. Тогава завари само един полицай, а по бюрата зад него нямаше никой.

Днес обаче вътре имаше най-малко петнайсетина полицаи, като до един бяха заети.

— С какво мога да ви помогна?

Униформеният полицай му се стори прекалено млад, за да дава дежурство в приемната. Вероятно пак под влияние на телевизията, но Майк очакваше да види прошарен ветеран, като онзи от поредицата „Хил стрийт блус“, който заръчваше на всеки един: „И умната там.“ Хлапакът тук надали имаше двайсет години. Гледаше Майк с неподправена изненада и сочеше лицето му.

— Заради синините ли сте тук?

— Не — отвърна Майк. Останалите полицаи засилиха темпото. Подаваха си бумаги, подвикваха си един на друг и притискаха слушалки с брада към раменете си.

— Търся офицера Хъф.

— Имате предвид капитан Хъф?

— Да.

— Мога ли да знам по какъв въпрос?

— Предайте му, че го търси Майк Бай.

— Както виждате, в момента сме доста заети.

— Виждам — рече Майк. — Нещо сериозно ли е?

Младежът го изгледа косо, да му подскаже, че това всъщност не му влиза в работата. Майк подочу откъслечни фрази за кола, паркирана на паркинга на хотел „Рамада“, но нищо повече.

— Имате ли нещо против да поседнете там, докато се свържа с капитан Хъф?