Дръж се здраво - Страница 50

— Няма проблем.

Отиде до пейката и седна до костюмиран мъж, който попълваше някакви бланки. Един от полицаите се провикна:

— Целия персонал вече проверихме. Никой не я е виждал.

Майк се замисли за какво може да става дума, но само за да потисне гнева си. Хъф го бе излъгал.

Майк не сваляше очи от младия полицай. Когато онзи окачи слушалката и вдигна поглед, Майк усети, че новината няма да е добра.

— Мистър Бай?

— Доктор Бай — поправи го Майк. Може би бе прозвучало арогантно, но понякога хората се отнасяха другояче с лекарите. Не често. Но все пак понякога.

— Доктор Бай. Боя се, че сме страшно натоварени днес. Капитан Хъф ме помоли да ви предам, че ще ви се обади при първа възможност.

— Това не ми върши работа — каза Майк.

— Моля?

Приемната на участъка бе общо взето открито помещение. Имаше оградка, около метър висока — защо ли ги има във всички участъци? Кого може да спре тя с незаключената си вратичка? В дъното ясно се виждаше надписът на една от вратите КАПИТАН ХЪФ. Запъти се забързано, което му докара нови болки в ребрата и по лицето. Пристъпи покрай тезгяха.

— Сър?

— Не се притеснявайте. Знам пътя.

Дръпна резето и забърза към кабинета на капитана.

— Стой! Не мърдай!

Майк бе преценил, че хлапакът надали ще стреля, затова продължи напред. Стигна вратата преди някой да го е настигнал. Натисна дръжката. Отключено бе. Блъсна я навътре.

Хъф седеше зад бюрото си и говореше по телефона.

— Какво, по дяволите…?

Хлапакът полицай от тезгяха бе зад гърба му, готов да го събори на пода, но Хъф му махна да си върви.

— Всичко е наред.

— Извинявай, капитане, но той направо нахълта.

— Не се тревожи. Само затвори вратата, Окей?

На хлапака това не му се хареса, но все пак изпълни заповедта. Една от стените на кабинета бе остъклена и той остана да наблюдава през нея. Майк го изгледа кръвнишки, после посвети цялото си внимание на Хъф.

— Ти ме излъга.

— Имам много работа, Майк.

— Видях сина ти, преди да ме пребият.

— Не може да си го видял. Той си беше вкъщи.

— Не е вярно.

Хъф не стана. Но и не покани Майк да седне. Постави ръце на тила си и се облегна назад.

— Всъщност никак нямам време за този разговор.

— Синът ми е бил у вас. После е отишъл с кола в Бронкс.

— Откъде знаеш, Майк?

— Телефонът на сина ми има GPS.

— Уау — вдигна вежди Хъф.

Това сигурно вече му бе известно. Нюйоркските му колеги вероятно му го бяха съобщили.

— Защо ме лъжеш, Хъф?

— С каква точност работи този GPS?

— Моля?

— Може изобщо да не е бил с ДиДжей. Може да е бил в съседна къща. Момчето на Лъбеткин живее само на две къщи от нас. Или пък да е бил у нас преди да се прибера. Или може да се е мотал наоколо и да е мислил да влезе, пък после да се е отказал.

— Сериозно ли говориш?

На вратата се почука. Друг полицай подаде глава.

— Мистър Кордоба е тук.

— Отведи го в стая „А“ — рече Хъф. — Идвам след секунда.

Полицаят кимна и остави вратата да се затвори. Хъф стана. Бе висок мъж със зализана назад коса. Обикновено се държеше по полицейски спокойно, като през онази вечер пред дома си. И сега се придържаше към същото поведение, но усилието сякаш го изтощаваше. Срещна погледа на — Майк. Майк не извърна очи.

— Синът ми си бе у дома през цялата нощ.

— Лъжеш.

— Трябва да вървя. Не желая да разговарям повече с теб. Запъти се към вратата. Майк се изпречи на пътя му.

— Трябва да говоря със сина ти.

— Махни се от пътя ми, Майк.

— Няма.

— Лицето ти.

— Какво му е?

— Май достатъчно бой си изял вече — рече Хъф.

— Искаш ли да пробваш?

Хъф не отвърна.

— Хайде, Хъф. Вече съм бит. Искаш ли да опиташ пак?

— Какво значи „пак“?

— Може и ти да си бил там.

— Какво?

— Синът ти беше. Сигурен съм. Така че хайде да се сбием. Само че този път лице в лице. Ти и аз. Без други, които да ми скочат, докато не гледам. Давай. Свали си пистолета и заключи вратата. Кажи на колегите си да ни оставят на мира. Дай да видим колко твърд си наистина.

Хъф се подсмихна.

— И смяташ, че това ще ти помогне да намериш сина си?

И Майк осъзна — онова, което му бе казал Моу. Говореше за „лице в лице“ и „ти и аз“, а всъщност трябваше да му говори така, както го съветваше Моу: като баща с баща. Не че на Хъф щеше да му е приятно да му го напомни. Напротив. Майк се мъчеше да спаси сина си. Но и Хъф вършеше същото. Майк не даваше и пукната пара за ДиДжей Хъф. Но и Хъф не даваше пукната пара за Адам Бай.

Целта и на двамата бе да защитят синовете си. И Хъф бе готов да се бие в името на тази цел. Независимо от изхода на двубоя, той нямаше да изневери на детето си. Същото важеше и за всички останали родители — на Кларк, на Оливия, на всеки друг. Именно тук бе грешката на Майк. Тиа и той разговаряха с възрастни, които биха се хвърлили и върху невъзпламенена граната, за да опазят рожбите си. А трябваше да търсят начин да заобиколят родителската охрана.

— Адам го няма — каза Майк.

— Това го знам.

— Говорих с нюйоркската полиция по въпроса. Но тук кой може да ми помогне да го намеря?

* * *

— Предай на Касандра, че ми липсва — прошепна Наш.

И най-после, след толкова дълго време, всичко свърши за Реба Кордоба.

Наш закара трупа до складовете на „Ю-Стор-Ит“ на Шосе номер 15 в окръг Съсекс. Нощта бе паднала. Наоколо нямаше жива душа. Остави тялото в боклукчийска кофа, където шансът да го открият бе минимален. Складовете са идеални за тази цел. Чел бе някъде, как някакъв отвлечен го заключили в един от контейнерите. Умрял вътре от задушаване. Но Наш бе чувал и други истории, от които дробовете ти можеха да колабират. Човек вижда обяви за липсващи лица, чуди се къде ли са изчезнали онези деца, дето слагат снимките им по кутиите с мляко, или жените, които един ден са излезли съвсем невинно от къщи, а много често — по-често, отколкото би му се искало да знае — те са вързани, с парцал в устата, дори живи, в складове като тукашния.