Дръж се здраво - Страница 51

Освен това Наш знаеше, че според полицаите всеки престъпник си има свой собствен метод на действие. Може и така да е — повечето престъпници бяха идиоти, — но Наш правеше точно обратното. Бе изпотрошил костите по лицето на Мариан, но Реба изобщо не бе докоснал по лицето.

Ръководеше се отчасти от практични съображения. Знаеше, че ще може да скрие истинската самоличност на Мариан. С Реба това бе невъзможно. Съпругът й вероятно вече беше подал заявление, че е изчезнала. И ако полицаите намереха нов труп, та макар и окървавен и размазан от бой, веднага щяха да преценят, че най-вероятно е на Реба Кордоба.

Следователно трябваше да смени своя начин на действие, да направи трупа неоткриваем.

Тук именно бе ключът. Оставил бе тялото на Мариан там, където щяха лесно да го открият. Реба обаче щеше да изчезне безследно. Оставил бе колата й на хотелския паркинг. Нека полицаите си мислят, че е имала среща с любовник. Щяха да тръгнат по тая следа, да проучват кой може да е бил любовникът й. Може пък на Наш късметът му съвсем да проработеше. Възможно е Реба наистина да е имала някое гадже. Тогава полицията щеше да го разнищи. Но като не откриеха трупа, нямаше да има за какво да се хванат и щяха да приемат, че е избягала. Между Реба и Мариан нямаше да има никаква връзка.

Така че щеше да я остави тук. Поне за известно време.

Пиетра си бе възвърнала онзи мъртвешки поглед. Преди години била красива млада актриса в тогавашна Югославия. Започнало етническото прочистване. Мъжа и сина й ги убили пред очите й по неописуем начин. Пиетра нямала късмет — оцеляла. По онова време Наш работеше като наемен войник. Беше я спасил. Или поне онова, което бе останало от нея. Оттогава Пиетра се оживяваше единствено, когато й се налагаше да изпълни някаква роля — като онази в бара, когато гепиха Мариан. През останалото време погледът й бе празен. Сръбските войници бяха изгребали очите й до дъно.

— Обещах на Касандра — каза й той. — Нали разбираш?

Пиетра погледна настрана. Той огледа профила й.

— Кофти ти е за тази, нали?

Пиетра не отвърна. Оваляли бяха тялото на Реба в смес от стърготини и оборска тор. Това щеше да го запази за известно време. На Наш не му се щеше да рискува като открадне нов регистрационен номер. Извади черни електричарски лепенки и промени буквата F на E — вероятно щеше да е достатъчно. В ъгъла на навеса държеше куп други „дегизировки“ за микробуса. Магнитен надпис, рекламиращ блажни бои „Тримесис“. Друг, на Кеймбриджкия университет. Реши вместо тях да залепи на бронята стикера, който бе купил на някаква религиозна конференция на тема „Божията обич“ предишния октомври. Стикерът гласеше:

...

БОГ НЕ ВЯРВА НА АТЕИСТИ

Наш се ухили. Отвратително набожна мисъл. Важното обаче бе, че се набиваше на очи. Сложи го с помощта на двустранна лепенка, та лесно да се отлепя при нужда. Онези, които го видеха, щяха или да се засегнат, или да се възторгнат. Но във всеки случай щяха да го запомнят. А когато забелязваш подобни надписи, не обръщаш внимание на номера на автомобила.

Качиха се в микробуса.

И преди да срещне Пиетра, Наш не приемаше, че очите са прозорец към душата. А при нея то бе очевидно. Имаше прекрасни очи — сини, с жълти искрички, но веднага се виждаше, че зад тях няма нищо. Някой бе духнал свещите и те никога нямаше да пламнат отново.

— Трябваше да го направим, Пиетра. Ти разбираш. Най-сетне тя проговори:

— Ти се кефеше.

В думите й нямаше упрек. Прекалено отдавна се познаваха, та нямаше смисъл Наш да я лъже.

— Е, и?

Тя пак извърна поглед.

— Какво има, Пиетра?

— Знам какво стана със семейството ми — отвърна тя.

Наш замълча.

— Гледах на какви мъчения подлагат моя син и мъж. И те ме гледаха как страдам. Това е последното, което видяха, преди да умрат — как страдам заедно с тях.

— Знам — каза Наш. — Ти казваш, че съм се кефил. Но обикновено и ти се кефиш, нали?

— Да — отвърна тя без колебание.

Повечето хора очакват точно обратното — жертвата на ужасно насилие да изпитва естествено отвращение от бъдещи кръвопролития. Истината обаче е, че в живота не е така. Насилието поражда насилие — и то не само за отмъщение, както би било логично. Малтретираното дете пораства и започва на свой ред да малтретира. Синът, който е травматизиран от това как баща му е биел майка му, е много по-вероятно един ден сам да пребие жена си. Защо?

Защо ние, хората, никога не научаваме уроците, които трябва? Какво е онова в душите ни, което ни привлича към деяния, които би трябвало да ни отвращават?

След като Наш я спаси, Пиетра жадуваше единствено за отмъщение. За нищо друго не си мислеше, докато оздравяваше. Три седмици след като я бяха изписали от болницата, Наш и Пиетра тръгнаха по следите на един от войниците, измъчвал семейството й. Успяха да го докопат, когато бе сам. Наш го върза и напъха парцал в устата му. Връчи на Пиетра лозарските ножици и я остави насаме с онзи. На войника му трябваха три дни да умре. Още в края на първия се молеше на Пиетра да го довърши. Тя обаче отказа.

Всеки миг й доставяше удоволствие.

В крайна сметка повечето хора смятат отмъщението за похабена емоция. Усещат определена празнота, след като са сторили нещо ужасно на друго човешко същество, дори да е било заслужено. Не и Пиетра. Изживяното само подклаждаше жаждата й за още. И до огромна степен именно затова и днес тя бе с него.

— Какво толкова по-различно е станало? — попита я той.

И зачака. Трябваше й известно време.

— Неизвестността — отговори тя накрая приглушено. — Да не знаеш никога. Физическата болка… Да приемем, че тя се понася без проблем. — Обърна се назад към складовете. — Но да оставиш човек цял живот да се чуди какво е станало с жената, която е обичал. — Поклати глава. — Това май е по-лошо.