Дръж се здраво - Страница 59

— Не — рече тя.

Наш се облегна.

— Ние, хората, сме едно нищо. Абсолютно. Мислим се за нещо кой знае какво. Смятаме, че имаме някакво значение и че сме любимците на Всевишния. Егати майтапа.

В университета бе чел писаното от Джон Лок за природното състояние — идеята, че най-доброто управление е най-малкото, тъй като, казано с най-прости думи, то е най-близо до природното състояние, до намерението на Всевишния. В това състояние обаче ние се превръщаме в животни. Глупост е да мислим, че сме нещо повече. Колко наивен е онзи, който смята, че човекът е над всичко и че любовта и дружбата са нещо повече от несвързани категории, продукт на един по-интелигентен ум — ум, който е прозрял безсмислието, поради което му се налага да се залъгва и утешава с тях.

Бе ли Наш единственият не луд, та бе пробил тъмата — или просто хората бяха склонни към самозаблуда? И въпреки това.

Въпреки това, от много години Наш жадуваше да е нормален.

Гледаше безгрижните и искаше да е като тях. Съзнаваше, че по отношение на интелигентността бе далеч над средното ниво. В гимназията бе пълен отличник, а на изпитите SAT резултатите му бяха близки до идеалните. После завърши философия в „Уилямс колидж“, като през цялото време се мъчеше да държи лудото настрани от себе си. Но лудото се натискаше да излезе.

Колко му беше да го пусне?

В него съществуваше някакъв примитивен инстинкт да опази своите родители, братя и сестри. Останалите обитатели на света обаче му бяха безразлични — фон, декор, нищо повече. Истината — която бе осъзнал отрано — бе, че изпитваше огромно удоволствие да причинява зло на хората. Открай време. Неизвестно защо. За някои удоволствието е да почувстваш топъл бриз или нежна прегръдка, или да вкараш победния кош в баскетболен мач. За Наш удоволствието бе да премахне още един жител на планетата. Не търсеше това удоволствие умишлено, но го изпитваше, та понякога можеше да се пребори с него, понякога — не.

И точно тогава срещна Касандра.

Стана като при научен експеримент: започваш с бистра течност, но после добавяш капчица катализатор и всичко се променя — и цвят, и плътност, и повърхност. Колкото и глупаво да звучеше, Касандра бе неговият катализатор.

Той я срещна, а тя го докосна и го преобрази.

Изведнъж го сполетя. Любовта. Надеждата, мечтата да се събудиш един ден и да прекараш целия си живот съвместно с друг. Запознаха се във втори курс в „Уилямс“. Касандра бе красавица, но у нея имаше и още нещо — неуловимо. Състудентите му до един бяха влюбени в нея, макар и не като в някакъв сексуален блян, както бе типично за възрастта им. С тромавата си походка и замислена усмивка Касандра беше онзи тип момиче, за каквото всеки би се оженил. Само като я видиш, ти идваше да купиш свой дом, да косиш тревата, да оборудваш градинско барбекю и да попиваш потта от челото й, докато тя ти ражда дете. Пленяваше те и красотата й, но най-вече излъчваната от нея доброта. Човек инстинктивно усещаше, че е специална, че не е способна да стори никому зло.

Стори му се, че и Реба Кордоба има поне мъничко от същото излъчване, та някакво дребно угризение го бе споходило, докато я убиваше. Дребно, но все пак угризение. Помисли си за съпруга й и какво тепърва му предстоеше да изживее. Не че му пукаше, но Наш поне знаеше за какво става дума.

Касандра.

Имаше пет братя, които заедно с родителите им я обожаваха. Усмихнеше ли ти се, докато минаваше край теб, и непознат да беше, пак усещаше как нежно тегли струните на сърцето ти. У дома й викаха Каси. На Наш му бе неприятно. За него тя си остана онази Касандра, която обичаше, а в деня на сватбата им наистина осъзна смисъла на думичката „благословен“.

Връщаха се неколкократно в „Уилямс“ за сбирките на випуска и неизменно отсядаха в хотела „Порчисин“ в Норт Адамс. Все още си я представяше в онази сива сграда на хотела: с положена на корема му глава, както се пееше в една песен, която наскоро чу, с очи, вперени в тавана, докато той галеше косите й и си говореха за всичко и за нищо. Точно така си я спомняше сега — каквато бе преди да се разболее, преди да я диагностицират с рак и да я срежат и преди да умре подобно на всяко друго незначително същество на дребната ни и безкрайно нищожна планета.

Касандра умря, а той окончателно се убеди, че всичко е само една пълна глупост, една шега, а щом вече я нямаше, нямаше смисъл да хаби сили, за да възпира лудото у себе си. Затова го пусна да придойде на воля, като бурен воден масив. А веднъж изпуснато, нямаше начин да го прибере обратно.

Семейството й се мъчеше да го утеши. Те имаха своята „вяра“ и отново му обясниха колко „благословен“ бил да я притежава и как тя щяла да го чака на някакво място, за да останат там заедно за цяла вечност. За тях всичко това бе необходимост, предполагаше Наш. Семейството току-що бе успяло да се съвземе след друга трагедия — три години по-рано най-големият й брат Къртис бе убит по време на някакъв неуспял опит за грабеж, — но той поне си го беше търсил със своя начин на живот. Смъртта на брат й бе съсипала Касандра. Плачеше по цели дни, а на Наш му идваше да пусне лудото на воля, дано намери някакъв начин да облекчи болката й, но в крайна сметка онези, които имаха вяра, успяха да намерят някаква логика в смъртта на Къртис. Вярата им им позволяваше да я включат в някакъв велик общ замисъл.

Но как да си обясниш загубата на такъв любим и любящ човек като Касандра?

Няма начин. Родителите й говореха за отвъдното, но всъщност и сами не си вярваха. Не вярваше и никой друг. Защо ти е да ревеш при нечия смърт, ако ще прекарваш с него вечност в безбрежно щастие? За какво ти е да страдаш за загубата на някой, който уж вече бил на по-добро място? Нима не е изключителна проява на егоизъм това да искаш любимото ти същество да не отиде на по-добро място? А щом повярваш, че ще прекараш вечност в рая с любимата, тогава не остава друго, от което да се боиш — животът не се равнява дори на един-единствен дъх в сравнение с вечността.