Дръж се здраво - Страница 58

К оглавлению

— И това те кара да смяташ, че не е било така?

— Да.

— А ако не е бил сам, какво значи това?

Бетси се замисли.

— Не знам.

— Нали сте получили прощалното му писмо?

— Само като текст. Всеки може да прати SMS.

Тиа пак се усети. В определен смисъл двете майки си противостояха. Ако Бетси Хил се окажеше права за снимката, значи Адам е лъгал. А щом Адам е лъгал, един господ знае какво точно е станало през онази нощ.

Тиа реши, че е по-добре да не казва на Бетси за разменените в чата реплики между Адам и СиДжей. Поне засега. Докато не узнаеше още.

— Не обърнах внимание на някои признаци — каза Бетси.

— Какви?

Бетси Хил затвори очи.

— Бетси?

— Веднъж го изшпионирах. Е, не точно, но… Беше станал току-що от компютъра и щом излезе от стаята, аз се шмугнах вътре. Да видя с какво се занимава. Не биваше да го правя, нали ме разбираш? Нямах право да се пъхам в личния му живот.

Тиа премълча.

— И все пак кликнах върху оная стрелка НАЗАД, дето е отгоре на браузъра. Нали я знаеш?

Тиа кимна.

— А той… бе гледал сайтове за самоубийства — разни истории за деца, които се самоубили, неща от този род. Нямах много време за гледане. И не направих нищо по въпроса. Просто го блокирах в мисълта си.

Тиа продължи да разглежда Спенсър на снимката. Търсеше признаци, че момчето ще е мъртво след няколко часа, сякаш щеше да му е изписано на челото. Нищо не откри, но какво значение имаше?

— Показа ли тази снимка на Рон? — попита.

— Да.

— И какво?

— Чуди ми се за какво се ровя. Синът ни се самоуби, така че не разбирам към какво се стремиш, Бетси, вика ми. Смята, че го правя, за да постигна примирение.

— А не е ли така?

— Примирение — изплю думата Бетси, сякаш й горчеше в устата. — Какво изобщо означава това? Представи си, все едно, че минавам през някаква врата и я затварям след себе си, а Спенсър остава от другата страна. Не ми трябва подобно нещо, Тиа. Надали има нещо по-цинично от примирението.

Пак се умълчаха. Чуваше се единствено досадният смях на запис от шоуто на Джил.

— Полицията смята, че синът ти е избягал — каза Бетси, — а моят се е самоубил.

Тиа кимна.

— Ами ако грешат? Ако не са прави и в двата случая?

Двадесет и трета глава

Наш седеше в микробуса и обмисляше следващия си ход.

Имал бе нормално детство. Пределно ясно му бе, че ония типове, психиатрите, ще се ровят из ранните му години, дано намерят, че е бил жертва я на педофилия, я на консервативни свещеници. Нищо нямаше да намерят, ако питаха Наш. Родителите, братята и сестрите му бяха добри. Прекалено добри, може би. Като всяко нормално семейство, и те все го прикриваха. На някой сега това може да му се стори голяма грешка, но доста трудно е за едно семейство да приеме истината.

Наш бе природно интелигентен, затова отрано бе наясно, че е „повреден“, както биха се изразили някои. Хората вярват в онази мъдрост в стил „Параграф 22“, че поради заболяването си едно умствено нестабилно лице не може да осъзнава тази своя нестабилност. Но това не е вярно. Можеш да притежаваш, а и наистина притежаваш достатъчно самопознание, че да осъзнаеш лудото в себе си. Наш усещаше, че не всичките му жички са свързани и че може някъде в системата да има някой „бръмбар“. Съзнаваше, че е различен, че не е представител на нормалното. От което не следваше, че е по-малоценен — нито пък по-пълноценен. Знаеше, че умът му посещава някои особено мрачни места, където му харесваше. Но не усещаше нещата така, както другите ги усещаха; не съчувстваше на човешката болка така, както другите уж й съчувстваха.

Ключовата дума: уж.

На съседната седалка седеше Пиетра.

— Защо му е на човек да се изкарва толкова специален? — попита я той.

Тя не отвърна.

— Остави настрана факта, че нашата планета — дори нашата слънчева система — е толкова незначителна, колкото не можем да си представим. Представи си следното. Че си на един огромен плаж. И вземаш в ръката си едно-единствено зрънце пясък. Как смяташ: дали слънчевата ни система е толкова малка спрямо вселената, колкото зрънцето пясък е спрямо плажа?

— Отде да знам.

— Ако отговорът ти е „да“, значи бъркаш. Тя е далеч, далеч по-малка. Представи си друго. Онуй зрънце ти е все още в ръката. А около теб не е само онзи плаж, а всички плажове на земята — целият Калифорнийски бряг, плюс източният бряг от Мейн до Флорида, плюс Индийският океан и крайбрежието на Африка. Представи си всичкия този пясък от всички плажове на света и дори тогава цялата ни Слънчева система — не говорим за никаквата ни планета, — цялата Слънчева система е по-малка от туй зрънце в сравнение с останалата вселена. Можеш ли изобщо да проумееш колко, ама колко сме незначителни?

Пиетра продължаваше да мълчи.

— Но да не говорим за това — продължи Наш, — тъй като човекът е незначителен дори тук, на самата своя планета. Дай да слезем за малко на земно ниво, Окей?

Тя кимна.

— Даваш ли си сметка, че динозаврите са живели на тази земя по-дълго, отколкото хората?

— Знам.

— Но това не е всичко. Има още едно нещо, което показва, че човекът не е нищо специално — фактът, че на тази неописуемо малка планета, дори през малкото време, откакто сме на нея, невинаги сме били царете на положението? Но да се върнем на въпроса: даваш ли си сметка колко по-дълго са владеели този свят динозаврите? Два пъти? Пет? Десет пъти?

Тя го погледна:

— Не знам.

— Четирийсет и четири хиляди пъти по-дълго. — Жестикулираше необуздано, изпаднал в транс от аргумента, който цитираше. — Помисли си само: четирийсет и четири хиляди пъти по-дълго. Това се равнява на сто и двайсет години за всеки наш един ден. Можеш ли изобщо да си го представиш? Мислиш ли, че ще оцелеем, та да живеем четирийсет и четири хиляди пъти по-дълго, отколкото сме изкарали досега?