Дръж се здраво - Страница 57

— Ти ли ги подплаши?

Антъни сви рамене.

— Благодаря ти.

Ново вдигане на рамене.

— Успя ли да ги огледаш?

— Лицата им — не. Но бяха бели. Целите изпонататуирани. С черни дрехи. Високи, кльощави и сигурно надрусани до козирката. И бесни. Единият се държеше за носа и псуваше. Сигурно си му го счупил — засмя се Антъни.

— И ти ли извика полицията?

— Ами да. Не мога да повярвам, че вече си на крака. Очаквах, че поне една седмица няма да те има.

Продължиха да вървят.

— Онова момче снощи, с гимназиалното яке. Виждал ли си го друг път?

Антъни замълча.

— И сина ми го позна на снимката.

Антъни спря. Откачи черните очила, дето висяха на врата на тениската му, и си ги сложи. Така не се виждаха очите му. Майк зачака.

— Връзката ни с голямото зелено „Д“ стига дотук, Майк.

— Ти каза, че не си очаквал да ме видиш толкова скоро на крака.

— Казах го.

— А знаеш ли защо ме виждаш?

Онзи сви рамене.

— Защото синът ми го няма още. Казва се Адам. На шестнайсет е и според мен го заплашва голяма опасност.

— За което съжалявам — каза Антъни и продължи да крачи.

— Трябва ми определена информация.

— Приличам ли ти на указател? Аз живея тук. И не говоря за това какво съм видял.

— Стига с тези глупости за „уличен кодекс на честта“.

— А ти престани с твоите глупости, че „дармътци винаги се подкрепят един друг“.

Майк положи длан върху ръката му:

— Имам нужда от твоята помощ.

Антъни се отдръпна и ускори крачка. Майк го застигна.

— Няма да мръдна оттук, Антъни.

— Така си и мислех. — Спря. — Как се чувстваше там?

— Къде?

— В „Дартмът“.

— А, много гот ми беше — отвърна Майк.

— И на мен. Беше някакъв друг свят. Нали ме разбираш?

— Разбирам те.

— Никой тук в махалата не бе и чувал за този колеж.

— А ти как влезе?

Антъни се засмя и намести очилата си:

— Питаш ме как са приели един голям черен брат от улицата в снежнобелия „Дартмът“?

— Да — каза Майк, — точно това те питам.

— Бях добър футболист, може би велик. Искаха ме университети с отбори в дивизия 1А. Можех да играя и в някой отбор от Голямата десетка.

— Обаче?

— Обаче знаех колко всъщност струвам. За професионалната лига не ставах. Тогава какъв смисъл щеше да има? Нула образование, диплома само за украшение. Точно затова избрах „Дартмът“. Пълна стипендия и бакалавърска степен в хуманитарните науки. Каквото и друго да ми се случи оттук нататък, винаги ще си остана дипломант на колеж от Айви лиг.

— И сега постъпваш в правния на Колумбийския.

— Точно така.

— А после? Имам предвид, като го завършиш и него?

— Ще се върна в махалата. Не го правя, за да се махна оттук. Тук ми е добре. Искам и махалата да стане по-добра.

— Хубаво е да си човек с принципи.

— Да, но не и доносник.

— Не бива да ми обръщаш гръб, Антъни.

— Знам.

— При други обстоятелства с удоволствие бих си говорил и по-дълго за нашата алма матер.

— Но трябва да вървиш да спасяваш сина си.

— Точно така.

— Струва ми се, че съм го виждал преди. Но, от друга страна, те толкова си приличат с тези черни дрехи и намусени физиономии заради това, че светът им е дал всичко и това ги мъчи. Трудно ми е да им съчувствам. Тук, в махалата, ако искаш да изключиш, надрусваш се яко. А те от какво да изключат — от уютния дом и любящите ги родители ли?

— Не е толкова просто — каза Майк.

— Сигурно.

— И аз тръгнах от нулата. Понякога ми се струва, че така е дори по-лесно. Когато нямаш нищо, амбицията ти идва по естествен път. Знаеш за какво се бориш.

Антъни не отговори.

— Синът ми е добро момче. В момента изживява някаква криза. Мое задължение е да го опазя, та да излезе здрав и читав от нея.

— Твое, но не и мое.

— Видя ли го снощи, Антъни?

— Може и да съм. Де да знам? Малко неща знам поначало.

Майк само го изгледа.

— Има там един клуб за непълнолетни. Уж бил безопасно място специално за тийнейджъри, с всичките му там съветници и психотерапевти. Но комай е само за прикритие на купона.

— Къде се намира?

— На две-три преки от моя клуб.

— А какво точно имаш предвид, като казваш „прикритие на купона“?

— А ти какво мислиш? Наркотици, алкохол и тям подобни. Носят се слухове, че и мозъците им промивали. Ама аз не вярвам. Знам едно обаче. Не си ли един от тях, по-добре стой надалече.

— В смисъл?

— В смисъл, че разправят, че били много опасни. Като сган, може би. Но хората гледат да не ги закачат много. Само това мога да ти кажа.

— И ти смяташ, че синът ми е бил точно там?

— Ако е бил тъдява и е на шестнайсет — да. Най-вероятно е бил там.

— Как се казва това място?

— Клуб „Джагуар“ май беше. Имам им адреса. Даде го на Майк, а той му подаде визитката си.

— Тук са всичките ми телефони.

— Ъхъ.

— Ако случайно видиш сина ми…

— Аз не съм бавачка, Майк.

— Няма значение. И синът ми не е бебе.

* * *

Тиа държеше снимката на Спесър Хил.

— Не разбирам защо си сигурна, че този в дъното е Адам.

— В началото не бях — отвърна Бетси Хил. — Но после му поставих ребром въпроса.

— Може той просто да е превъртял, като е видял снимката на умрелия си приятел.

— Напълно е възможно — съгласи се Бетси с тон, който гласеше: Няма начин.

— И ти си сигурна, че снимката е направена през онази нощ?

— Да.

Тиа кимна. Замълчаха. Все още бяха у Тиа. Джил гледаше телевизия на горния етаж. „Хана Монтана“ се носеше оттам на приливи.

— И какво означава това според теб, Бетси?

— Всички отричаха да са виждали Спенсър през онази нощ. Твърдяха, че бил сам.