Дръж се здраво - Страница 56

— Натам — викна Бетси и посочи ъгъла.

Свиха към покрива, който им трябваше, и спряха. Тяло нямаше.

Това бе най-важното. Адам не беше там. Но други бяха идвали.

Наоколо бе пълно със счупени бирени бутилки, фасове и нещо като останки от марихуана. Как им викаха? Козчета?

Но не това бе накарало Тиа да замръзне на място. Имаше и свещи.

Десетки свещи. Повечето изгорели до восъчни петна. Приближи се и докосна една от тях. Бяха се втвърдили, но имаше и една-две все още меки, явно догорели наскоро.

Тиа се извърна. Бетси Хил не бе помръднала от мястото си. Не плачеше. Само стоеше втренчена в свещите.

— Бетси?

— Точно тук намериха Спенсър.

Тиа се приведе, заразглежда свещите и нещо в тях й се стори познато.

— Точно където са свещите. Качих се тук преди да преместят Спенсър. Те искаха първо да го свалят, но аз казах „не“. Исках първо да го видя. Да видя къде е умряло детето ми.

Бетси направи крачка напред. Тиа не помръдна.

— Качих се по перваза — онзи, дето после го махнаха. Един от полицаите се опита да ме повдигне. Казах му да върви на майната си. Накарах ги всички да се отдръпнат. Рон мислеше, че съм превъртяла. Опита се да ме разубеди. Но аз се покатерих. И видях Спенсър точно на това място. Където си ти сега. Легнал бе на хълбок. Свил се бе като зародиш. Той така и спеше. С опрени в гърдите колене. Престана да смуче палеца си докато спи, чак когато стана на десет. Ти гледала ли си как спят децата ти, Тиа?

Тиа кимна.

— Мисля, че няма родител, който да не го прави.

— А защо мислиш, че го правят?

— Защото в съня си изглеждат абсолютно невинни.

— Може и да си права — каза Бетси и леко се усмихна. — Но аз все пак си мисля, че това е единствената ни възможност да се вгледаме на спокойствие в тях, да им се порадваме. Ако ги загледаш по този начин, докато са будни, ще решат, че си изкукуригала. Но докато спят…

Гласът й замлъкна. Огледа се около себе си и добави:

— Този покрив е доста голям.

Смяната на темата изненада Тиа.

— Така е.

— Покривът е голям — повтори Бетси. — Навсякъде има счупени стъкла.

Погледна Тиа, а тя не знаеше какво да отговори, та само каза:

— Вярно.

— А свещите са палени точно там, където намериха Спенсър — продължи Бетси. — Във вестниците не писаха къде точно е намерен. Откъде знаят тогава? Ако Спенсър е бил сам през онази нощ, защо ги палят точно там, където е умрял?

* * *

Майк почука на вратата. Зачака на верандата. Моу бе останал в колата. Бяха само на километър от мястото, където предната вечер бяха нападнали Майк. Щеше му се да се върне на онази уличка, да види дали няма да се сети за още нещо, или да открие нещо ново. Нямаше никаква представа какво всъщност търси. Шареше като сляп с ръце около себе си с надеждата, че нещо ще го отведе при сина му.

Тук, както му се струваше, шансът му бе най-голям.

Беше се обадил на Тиа да й каже, че с Хъф е ударил на камък. Тиа му разказа как са ходили с Бетси Хил до училището. Бетси всъщност била още у тях.

— След самоубийството Адам сякаш се затвори в себе си — каза Тиа.

— Знам.

— Та може би около снощния случай има още много неизвестни.

— Като например?

Мълчание.

— Ние с Бетси трябва още да си поговорим — каза Тиа.

— Внимавай, моля те.

— В какъв смисъл?

Майк не отговори, но и двамата знаеха много добре за какво става дума. Колкото и ужасно да звучеше, интересите им вероятно вече не съвпадаха с тези на семейство Хил. И на двамата не им се искаше да го признаят на глас, но много добре го съзнаваха.

— Нека първо го намерим — каза Тиа.

— Нали точно това правя. Ти работи от твоята страна, аз — от моята.

— Обичам те, Майк.

— И аз те обичам.

Майк почука втори път. Пак никой. Вдигна ръка да по-трети, но вратата се разтвори. Гардът Антъни изпълваше цялата рамката. Скръсти огромните си ръце и рече:

— Добре си се подредил.

— Благодаря за съчувствието.

— Как ме откри?

— В интернет. Потърсих скорошни снимки на дартмътския футболен отбор. Та ти едва миналата година си завършил. Адресът ти още е там.

— Умно, подсмихна се Антъни. — Ние, дартмътци, сме умни мъже.

— В оная уличка ме пребиха.

— Знам. Кой, мислиш, повика полицията?

— Ти ли беше?

Онзи сви рамене.

— Дай да се поразходим.

Антъни затвори вратата зад себе си. Облечен бе като за тренировка — шорти и една от онези впити тениски без ръкави, които бяха последният писък на модата и се носеха не само от нему подобните, на които им отиваха, но и от хора на възрастта на Майк, които просто бяха закъснели.

— Тая работа в клуба е само за през лятото — каза Антъни. — Не че не ми харесва. Но есента постъпвам в Правния факултет на Колумбийския университет.

— Жена ми е юрист.

— Знам. А ти си лекар.

— Откъде разбра?

— Само ти ли имаш връзки в университета? — захили се Антъни.

— В интернет ли ме откри?

— Ами. Обадих се на сегашния им треньор по хокей, Кен Карл. Доскоро той по съвместителство тренираше и защитниците във футбола. Описах те, казах му, че според теб си бил избиран в символичния отбор по студентски хокей на САЩ. А той веднага се сети: „Майк Бай“. Бил си сред най-добрите играчи в историята на колежа. Някакъв твой рекорд дори още не бил подобрен.

— Това значи ли, че нещо ни свързва, Антъни?

Големият не отговори.

Слязоха от верандата и Антъни сви надясно. Насреща се появи друг човек и се провикна:

— Хей, Ант!

Двамата изпълниха сложно ритуално ръкостискане преди да се разделят.

— Какво точно стана снощи? — попита Майк.

— Трима мъже, а може и четирима да са били, са ти скочили и са те пребили. Чух суматохата. Докато стигна, те вече бяха побягнали. Единият имаше нож. Бях те отписал.