Дръж се здраво - Страница 55

Вдигна слушалката и каза „ало“.

— Сюзън Лоримън на телефона — долетя гласът от отсрещната страна.

— Добро утро.

— Обаждам ви се, защото не желая да обсъждам с Майк това… — Сюзън Лоримън спря, сякаш търсеше подходящата дума — … това положение. За търсенето на донор за Лукас.

— Разбирам — отвърна Айлийн. — Имам приемен час във вторник, ако ви е удобно.

— Не може ли днес да се видим?

Айлийн се канеше да възрази. Най-малко днес й бе до това да помага на някоя, която сама си е навлякла подобни неприятности. Но не става дума за Сюзън Лоримън, напомни си тя. Става дума за сина й Лукас — нейният пациент.

— Предполагам, че ще може. Елате.

Двадесет и втора глава

Тиа отвори още преди Бетси Хил да бе успяла да почука и направо я запита:

— Знаеш ли къде е Адам?

Въпросът й изненада Бетси Хил. Очите й се разтвориха широко и тя замръзна на място. Видя лицето на Тиа и поклати глава:

— Никаква представа нямам.

— За какво си дошла тогава?

Бетси Хил недоумяваше.

— Да не би Адам да е изчезнал?

— Да.

Кръвта се смъкна от лицето на Бетси. Кой знае какви ужасни спомени отключва разговорът им — мина през ума на Тиа. Нима самата тя не си бе давала сметка колко сходен бе случаят с онзи на Спенсър?

— Тиа?

— Кажи.

— Проверихте ли на покрива на прогимназията? Там, където бяха намерили Спенсър.

Спорът, разговорът, всичко приключи. Тиа извика на Джил, че след малко се връща — няма как, Джил скоро щеше да е достатъчно голяма, за да я оставят сама за кратко време — и двете жени се втурнаха към колата на Бетси Хил.

Шофираше Бетси, а Тиа седеше като истукана на предната седалка до нея. Чак след две преки Бетси наруши мълчанието:

— Вчера говорих с Адам.

Тиа регистрира думите й, но не и смисъла им.

— Какво казваш?

— Нали знаеш за страницата на Майспейс, която създадоха в памет на Спенсър?

Тиа се бореше с мъглата в мозъка си. Мъчеше се да се съсредоточи. Страница на Майспейс. Сети се, че е станало дума преди няколко месеца.

— Знам.

— Там се появи нова снимка.

— Не те разбирам.

— Направена е малко преди Спенсър да умре.

— Но той не е ли бил сам през онази нощ? — попита Тиа.

— И аз така си мислех.

— Все още нищо не разбирам.

— Според мен — каза Бетси Хил — Адам е бил заедно със Спенсър тогава.

Тиа се извърна към нея. Бетси Хил не откъсваше очи от пътя.

— И ти си разговаряла с него за това вчера?

— Да.

— Къде?

— На паркинга след часовете.

Тиа се сети за разменените реплики със СиДжей8115:

Какво има?

Майка му ме причака след училище.

— Защо не дойде да говориш с мен? — попита Тиа.

— Защото не желаех да слушам обясненията ти — отвърна Бетси наострено. — Исках да чуя какво ще каже Адам.

В далечината се появи гимназията — ниска, нашироко разпростряла се, невзрачна тухлена постройка. Тиа скочи от колата почти в движение и хукна към сградата. Помнеше, че бяха намерили тялото на Спенсър върху единия от по-ниските плоски покриви, които открай време приютяваха пушачите. Стъпваха на един ъглов перваз и се покатерваха по улука.

— Чакай — извика й Бетси Хил.

Но Тиа вече беше почти там. Макар да бе събота, на паркинга се виждаха доста автомобили — джипове и микробуси. Децата тренираха бейзбол и футбол. Родителите стояха покрай страничните линии, пиеха кафе от картонени чаши, бъбреха по мобифоните, щракаха снимки с телефото обективи или човъркаха блакбъритата си. Тя открай време не обичаше да ходи на мачовете на Адам — колкото и да се мъчеше, не успяваше да овладее страховете си. Ненавиждаше онези агресивни родители, за които нямаше нищо по-ценно от спортните постижения на отрочетата им — струваха й се жалки и дребнави — и нямаше намерение да става като тях. Видеше ли сина си на леда, започваше да се вайка вътрешно дали е щастлив, а приливите и отливите в настроението му я съсипваха напълно.

Примига, за да прогони сълзите, и продължи да тича. Стигна до ъгъла и се вцепени.

Первазът го нямаше.

— Махнаха го след смъртта на Спенсър — каза зад гърба й настигналата я Бетси. — Да не се качват децата повече. Извинявай, забравих да ти кажа.

Тиа я погледна изкосо.

— Децата винаги намират начин.

— Знам.

Огледаха се, но не откриха друг път към покрива. Изтичаха до главния вход. Заблъскаха по заключената врата, докато не се появи някакъв разсилен, чието име КАРЛ бе изписано върху униформата.

— Затворено е — съобщи Карл през стъклената врата.

— Трябва ни да се качим на покрива — извика Тиа.

— Покрива ли? — смръщи вежди Карл. — За какво ви е потрябвал?

— Пуснете ни, моля ви — замоли го Тиа.

Разсилният премести поглед надясно, видя Бетси Хил и усети как го побиха тръпки. Явно я позна. Без да каже и дума повече, Карл извади ключовете и отвори.

— Насам — каза им.

И той се затича с тях. Сърцето на Тиа направо щеше да изскочи от гърдите й. Очите й продължаваха да са пълни със сълзи. Карл отвори някаква врата и посочи към ъгъла. В стената имаше вградена метална стълба — от онези, дето ги има по подводниците. Тиа не се поколеба дори за миг, а тръгна да се катери. Бетси Хил я следваше по петите.

Стигнаха до покрива, но от противоположната му страна. Училището бе на повече от сто години и имаше почти две хиляди ученици. С течение на времето го бяха разширявали неколкократно и съответно се бяха прибавили и нови покриви. Намираха се върху допълнение към началната сграда, строено преди цели осемдесет години. А Спенсър го бяха открили върху една ниска пристройка от шейсетте.

Тиа се втурна по настилката от катран и фини камъчета, следвана от Бетси. Покривите бяха на различни нива. На едно място им се наложи да скочат от височина горе-долу колкото един етаж. Направиха го, без да се замислят.