Дръж се здраво - Страница 54

И най-най-малката вероятност все се случваше някому. Сега бе дошъл нейният ред.

Безпочвени ли бяха страховете й, или винаги е била права?

Мобифонът й пак иззвъня и тя пак го грабна, молейки се с цялата си душа да е Адам. Не беше. Номерът на повиквателя бе блокиран.

— Мисис Бай? Обажда се детектив Шлич.

Високата полицайка от болницата. Страхът отново я обзе. Все си мислиш, че си стигнал предела на усещанията, когато нахлува нов прилив.

— Да, моля.

— Намерили са телефона на сина ви в една кофа близо до мястото, където е бил пребит съпругът ви.

— Значи той наистина е бил там.

— Да. Приехме това за даденост от самото начало.

— И някой е откраднал телефона му.

— Това е отделен въпрос. Много по-вероятно е да е бил изхвърлен, след като някой — най-вероятно синът ви — е видял съпруга ви там и се е усетил как той го е проследил.

— Но това не е доказано.

— Вярно, не е доказано, мисис Бай.

— Това ново развитие ще ви накара ли да погледнете по-сериозно на случая?

— Ние поначало го гледаме най-сериозно — отвърна Шлич.

— Мисля, че ме разбирате.

— Разбирам ви. Вижте какво, ние наричаме тази улица „Вампирска“, понеже през деня тук няма жива душа. Абсолютно. Но довечера, когато клубовете и баровете пак отворят, ще се появят хора и ние ще ги разпитаме.

Цели часове. До късна вечер.

— Ако научим още нещо, ще ви се обадя.

— Благодаря.

Докато слагаше край на разговора, Тиа забеляза колата, която идваше по алеята им. Приближи се до прозореца и видя от нея да слиза Бетси Хил. Майката на Спенсър се запъти към вратата им.

* * *

Айлийн Голдфарб се събуди рано и включи кафе машината. Облече халата, нахлузи чехлите и изшляпа по алеята да прибере вестника. Съпругът й Хършел остана в леглото. Синът им Хал — последна година гимназист — се бе прибрал късно. Вече го бяха приели в „Принстън“, нейната алма матер. Положил бе огромен труд за това, та нямаше да му навреди да изпусне малко пара.

Кухнята се бе затоплила от утринното слънце. Айлийн седна на любимия си стол и подви крака под себе си. Отмести настрана медицинските списания. А те бяха цял куп. Освен че тя бе известен хирург-трансплантатор, мъжът й минаваше за специалист номер едно по сърдечносъдовите заболявания в северната част на щата Ню Джърси. Работеше в болницата „Вали“ в Риджууд.

Отпи глътка кафе. Зачете се във вестника. Толкова рядко й оставаше време за простите житейски удоволствия. Хършел, който все още не беше станал, бе такъв хубавец, когато се запознаха в Медицинския институт. Успяха да оцелеят след ненормалното учене по цели нощи в института, после по време на стажа, на участъковите дежурства, на специализацията и на работата. Даваше си сметка, че чувствата й към него се бяха поуталожили през годините и се бяха превърнали в някаква даденост, на която разчиташе; как наскоро Хършел я бе накарал да седне и й бе предложил „пробна раздяла“; как Хил се готви да напусне семейното гнездо.

— Какво ни е останало? — запита я Хършел с разперени ръце. — Като си помислиш за нас като двойка, какво ни е останало, Айлийн.

Сега седеше сама в кухнята, на една-две крачки от мястото, от което съпругът й през последните двайсет и четири години й бе задал своя въпрос, а думите му все още отекваха в ушите й.

Толкова труд бе хвърлила, за нищо не жалеше сили и във всичко бе успяла: невероятната кариера, прекрасното семейство, големият дом, уважението от колеги и приятели. А сега съпругът й питаше какво им е останало. Какво наистина? Уталожването бе протекло тъй бавно и постепенно, че тя изобщо не го бе усетила. Или не беше искала да го усети. Или бе искала още. Кой, по дяволите, можеше да каже?

Погледна към стълбите. Изкушаваше се да се качи горе, да се пъхне в леглото с Хършел и да правят любов часове наред, както преди много години, та да избие от главата му всички мисли за онова, което им било „останало“. Но не можеше да накара себе си да стане. Просто нямаше сили. Затова обърса очи и продължи да чете вестника и да пие кафе.

— Здравей, мамо.

Хал отвори хладилника и надигна кутията с портокалов сок. Едно време — години наред — се бе мъчила да го отучи от този му навик, но в семейството никой друг не пиеше портокалов сок, а и нямаше желание да губи цели часове за такива дреболии. Сега щеше да замине да следва. Малко време им оставаше да са заедно. Имаше ли смисъл да го запълват с подобни глупости.

— Здравей, скъпи? До късно ли стоя?

Той отпи още няколко глътки. Сви рамене. Бе по шорти и сива тениска. Под мишница стискаше баскетболна топка.

— В салона на гимназията ли ще играете?

— Не, в „Херитидж“. — Пак пи, после я попита: — Добре ли си?

— Аз ли? Разбира се. Защо да не съм?

— Очите ти са зачервени.

— Нищо ми няма.

— А и видях като дойдоха онези.

Имаше предвид агентите от ФБР. Задаваха й въпроси за клиниката, за Майк, за неща, които нищо не значеха за нея. При нормални обстоятелства щеше да го обсъди с Хършел, но той в момента май бе зает да планира как ще прекара живота си без нея.

— Мислех, че вече си излязъл — каза.

— Отбих се да взема Рики, а на връщане ги видях. Имаха вид на ченгета.

Айлийн Голдфарб не отговори.

— Ченгета ли бяха?

— Няма значение. Не се притеснявай.

Той прекрати темата, тупна топката и изскочи навън. След двайсетина минути телефонът иззвъня. Погледна часовника. Осем. По това време можеха да я търсят само от спешното. Макар да не бе на повикване, операторите понякога грешаха и се обаждаха не на когото трябва.

Погледна екранчето и видя името на повиквателя: ЛОРИМЪН.