Дръж се здраво - Страница 53

Доли Луистън направи гримаса:

— Ама ти сериозно ли говориш?

— Няма да оставя нещата така.

Тя направи крачка напред. Този път Гай не отстъпи. Лицата им бяха на трийсетина сантиметра едно от друго. Тя зашепна:

— Ти наистина ли смяташ, че най-лошото, което може да й се случи, е някой да й се подиграва?

Той отвори уста, но не успя да пророни и дума.

— Ти тормозиш семейството ми, мистър Новак. Моето семейство. Хората, които обичам. Мъжът ми е сгрешил. Извинил се е. Но ти пак искаш да ни нападаш. В такъв случай ние ще се защитаваме.

— Ще ме съдите ли?

— О, ни най-малко — изсмя се тя и продължи да шепне. — Изобщо не говоря за съд.

— А за какво?

Доли Луистън килна глава надясно.

— Ял ли си някога бой, мистър Новак?

— Заплашваш ли ме?

— Само питам. Ти каза, че постъпката на мъжа ми била по-лоша и от бой. Но чуй ме добре, мистър Новак. Не е така. Познавам някои хора. Само думичка от мен — само намек, че някой иска да ми стори зло, — и те ще цъфнат тук някоя нощ, докато спиш. И докато детето ти спи.

Гай усети как устата му пресъхна. Опита се да овладее омекналите си колене.

— Това съвсем звучи като заплаха, мисис Луистън.

— Но не е. Просто го приеми като факт. Ако си решил да си отмъщаваш, недей да очакваш, че ние просто ще си седим на задниците. Ще те нападна с всичко, което имам на разположение. Разбра ли ме?

Гай не отвърна.

— Бъди разумен, мистър Новак. Гледай си дъщерята, а не мъжа ми. Станалото — станало.

— Не е така.

— В такъв случай страданията ти едва започват.

Доли Луистън се извъртя и си тръгна, без да каже и дума повече. Гай Новак усети, че краката му треперят. Остана на място, докато тя се качи в колата и си замина. Главата й не се извърна, но му се стори, че на лицето й цъфти усмивка.

Тая е луда, мина му през ум.

Значеше ли обаче това, че той следва да отстъпи? Не беше ли отстъпвал през целия си проклет живот? Не беше ли това изначалният проблем — че е мъж, който позволява да го тъпчат?

Отвори входната врата и влезе.

— Окей ли е всичко?

Беше Бет, най-новата му приятелка. Прекалено много се мъчеше да му угоди. Всички правеха така. В тази възрастова група мъжете бяха кът, та те се напъваха хем да им угаждат, хем да не ги помислят за отчаяни, но май на нито една не й се удаваше. Отчаянието не може да се скрие. Колкото и да се мъчиш, вонята винаги избива през обвивката.

Искаше му се да премине тази граница. А и жените да я преминат, та да видят истинското му „аз“. Но това не бе никак лесно, поради което връзките им си оставаха повърхностни. Жените искаха още и още. Но се мъчеха да не оказват натиск, а то все излизаше като натиск. Жените се стремяха да свият гнездо, да се почувстват по-близки. А той — не. Въпреки това те оставаха с него, докато той не прекратеше връзката.

— Всичко е наред — отвърна Гай. — Съжалявам, че се забавих.

— Няма нищо.

— Как са момичетата?

— Добре са. Майката на Джил дойде да си я вземе. Ясмин си е горе в стаята.

— Чудесно.

— Гладен ли си, Гай? Да ти спретна ли нещо за хапване?

— Само ако и ти седнеш с мен.

Лицето на Бет се озари, което неизвестно защо го накара да се почувства гузен. Жените, с които излизаше, го караха да се чувства едновременно и нищожен, и превъзхождащ ги. Отново го обзе себеомразата.

Тя се приближи и го целуна по бузата.

— Полегни да си починеш, а аз ще приготвя обяда.

— Добре. Чакай първо да си видя имейлите.

Когато провери компютъра обаче, завари само един нов имейл от анонимен подател от Хотмейл. От краткия текст кръвта му направо се смрази:

Слушай, скрий пистолета си по-добре.

* * *

Тиа вече почти съжаляваше, че не е приела предложението на Хестър Крикстайн. Седеше у дома и се питаше кога друг път през живота си е била толкова безполезна. Обади се на приятелите на Адам, но никой нищо не знаеше. Страхът изпълваше съзнанието й. Джил, отдавна наясно с родителските настроения, усещаше, че е станало нещо лошо.

— Къде е Адам, мамо?

— Не знам, миличко.

— Звънях му на мобифона — каза Джил, — но той не ми отговори.

— Знам. Търсим го.

Тиа се взря в дъщеря си. Толкова зряла бе за годините си. Второто дете се отглежда много по-различно от първото. Към първото сме винаги прекалено грижовни. Следим всяка негова крачка. Приемаме всеки дъх, който поема, като проява на Божията промисъл. Всичко се върти около първородното — и земята, и луната, и звездите, и слънцето.

Мисълта й се прехвърли към тайните, към личните мисли и страхове и към това, как се бе опитвала да узнае тези на сина си. Запита се дали това, което в момента изживяваше, доказваше, че е била права, или не. Всеки има своите си проблеми — по това спор нямаше. Самата Тиа имаше страхови проблеми. Не пускаше децата си да играят какъвто и да било спорт без каски — или без предпазни маски за очите, ако се налагаше. Чакаше ги на автобусната спирка, докато се приберат — дори и сега, когато Адам бе вече надраснал нуждата от подобен контрол и не би й позволил да го прави, тя се криеше и го наблюдаваше. Боеше се да ги пуска сами през оживени улици или с колелета в центъра на града. Избягваше комбинираните курсове, тъй като не бе сигурна, че и другите майки шофират толкова внимателно, колкото самата тя. Не пропускаше новина за трагедия с дете — било то катастрофа, удавяне, отвличане, или паднал самолет. Чуеше ли нещо от този род, веднага след като се прибереше, го издирваше в интернет и изчиташе всичко за случая. И макар Майк да въздишаше и да се опитваше да я успокои с приказки за изключително малката вероятност подобни неща да се случат и да й докаже, че страховете й са безпочвени, от това нямаше никаква полза.