Дръж се здраво - Страница 61

Самата Мюз не смяташе, че подобно нещо е вероятно, но си заслужаваше да държат очите си отворени. Един от възможните сценарии изискваше наличието на сериен убиец с жена, помагаща му доброволно или насила, който отвлича жени от предградията, убива ги и прави така, че да изглеждат като проститутки. В момента претърсваха базите данни дали в някой близък град няма жертва, която да отговаря на описанието. Засега — грънци.

Не че Мюз поддържаше точно тази теория. Разните психолози и майстори на профили на престъпници сигурно получаваха квазиоргазъм само от мисълта как някакъв сериен убиец обработва мамите от предградията и ги прави на проститутки. Щяха да разсъждават дълбокомислено върху очебийната връзка „майка-курва“, но Мюз не се връзваше. Оставаше един въпрос, който не се вписваше в този сценарий и който не й даваше мира от мига, когато осъзна, че Джейн Доу не е уличница: защо никой досега не е подал оплакване за изчезването й?

Лично тя виждаше две възможни причини. Първата: никой да не знае, че е изчезнала. Предполагат, че е в отпуск, или командировка, или нещо от този сорт. Втората: да е била убита е от свой познат. И същият този не желае да я обяви за изчезнала.

— Къде е съпругът в момента?

— Кордоба ли? Още го разпитват ливингстънските полицаи. Ще отидат и от врата на врата из махалата да питат някой не е ли виждал бял микробус — знаеш каква е процедурата.

Мюз взе молив. Пъхна края с гумата в устата си и я задъвка.

Някой почука на вратата. После рамката й се изпълни от бъдещия пенсионер Франк Тремънт.

Същият костюм за трети ден поред, мина й през ума. Страхотно.

Той я гледаше и чакаше. Не й беше до Франк, но колкото по-рано приключеше с него, толкова по-добре.

— Кларънс, би ли ни оставил за малко?

— Няма проблем, шефе.

На излизане кимна леко на Франк Тремънт, но онзи не му отвърна.

В момента, в който останаха сами, той поклати глава и запита:

— „Шефе“ ли те нарече?

— Много ми е кът времето, Франк.

— Получи ли писмото ми? Оставката.

— Получих го.

Мълчание.

— Имам нещо за теб — каза Тремънт.

— Моля?

— Не мога да напусна преди края на следващия месец. Така че трябва да продължа да работя, нали така?

— Нали.

— Така че попаднах на нещо.

Мюз се облегна назад, дано онзи свърши по-бързо.

— Захванах се с белия бус. Онзи, дето го има и на двете местопроизшествия.

— Добре.

— И не смятам, че е бил откраднат, освен ако не са го откраднали извън района. Но в бюлетините няма нищо от този род. Затова се захванах с рента-кар фирмите, дали някой пък не е наел бус като този.

— И?

— Има няколко, но повечето, които успях да открия, са напълно законни.

— Задънена улица, значи.

Франк Тремънт се усмихна:

— Мога ли да седна за секунда?

Посочи му стола.

— Опитах едно нещо — каза той. — Този тип е доста хитър. Както и ти самата го каза. Първо прави така, че тя да изглежда като проститутка. После оставя колата на втората жертва на хотелски паркинг. Сменя регистрационни номера. Като метод всичко това е нетипично. Та седнах и се замислих: какво може да е по-добро и по-труднооткриваемо от открадната или взета под наем кола?

— Слушам те.

— И то е да си купиш кола онлайн. Нали си виждала такива сайтове?

— Всъщност не съм.

— Продават милиони коли. Самият аз си купих една миналата година. Някои от тях направо са без пари, а и понеже са от частно лице на частно лице, бумащината невинаги е на ниво. Вярно, дилърите ги проверяваме редовно, но кой ще ти търси купена онлайн кола?

— Е, и?

— Ами обадих се на двете най-големи онлайн фирми. Поисках им да се върнат с месец назад и да ми кажат кой от нашия район е продал бял микробус шевролет. Оказаха се шест. Обадих се на всички продавачи. На четирима им платили с чек, така че се сдобих с адресите на купувачите. На двама обаче им платили в брой.

Гумата на молива не бе излязла от устата на облегналата се назад Мюз:

— Доста хитро, всъщност. Купуваш кола на старо. Плащаш кеш. Ако изобщо ти искат име, измисляш си някакво. Ставаш собственик, но нито я пререгистрираш, нито плащаш застраховка. Открадваш регистрационен номер от сходен автомобил и си готов.

— Точно така — усмихна се Тремънт, — с изключение на една подробност.

— И каква е тя?

— Онзи, който им продал колата…

— „Им“?

— Точно така. Били са мъж и жена. Според него, на около трийсет и пет. Разпитвам го аз за по-подробно описание, но има вероятност съвсем да сполучим. Продавачът, Скот Парсънс от Каселтън, работи в магазин от веригата за електроника „Бест Бай“. А те имат доста добра система за сигурност — сто процента дигитална. Пазят всичко. Та той смята, че някъде може да е останал и кадър с тях двамата. Единият от техниците сега проверявал. Изпратих кола да го докарат да погледне някои от нашите снимки, може да попаднем на нещо.

— Имаме ли художник, с който да работи?

— И за това съм се погрижил — кимна Тремънт.

Следата си беше сериозна — най-добрата до момента всъщност. Мюз не знаеше какво точно да каже.

— С какво друго разполагаме? — попита Тремънт.

Тя му описа неизползваемостта на сметките по кредитните карти, разпечатките на телефонните разговори, имейлите.

Тремънт седеше облегнат назад, с ръце върху търбуха си.

— Когато влязох, заварих те да дъвчеш този молив — каза Тремънт. — Каква мисъл те мъчи?

— Засега работим по версията, че имаме работа със сериен убиец.

— Но ти не си убедена.

— Никак.

— И аз не съм — рече Тремънт, — така че дай да прегледаме какво имаме в наличност.