Дръж се здраво - Страница 62

Мюз стана и закрачи напред-назад:

— Две жертви. Сега-засега. Поне в това отношение. Извършваме проверки, но да приемем засега, че други няма да има. Да кажем — толкова ще са, тоест само Реба Кордоба, която може да се окаже, че е все още жива — и Джейн Доу.

— Окей.

— Да направим и още една крачка. Да приемем, че има някаква причина именно тези две жени да са жертвите.

— Като например?

— И аз не знам засега, но просто го приеми. Ако има някаква причина… всъщност, забрави за това. Дори да няма причина и да приемем, че това не е дело на сериен убиец, между нашите две жертви задължително трябва да съществува някаква връзка.

Тремънт усети накъде бие тя и одобрително кимна:

— А щом има връзка, значи много вероятно е да са се познавали.

Мюз се смрази:

— Точно така.

— И щом Реба Кордоба е познавала Джейн Доу… — усмихна й се Тремънт.

— Значи има вероятност и Нийл Кордоба да познава Джейн Доу. Обади се в полицията в Ливингстън да ни докарат Кордоба. Можа и да успее да ни я идентифицира.

— Действам.

— Франк?

Той се обърна отново към нея.

— Добра работа — каза му.

— Добър полицай съм — отвърна той. Тя предпочете да не отговори. — И ти си добър полицай, Мюз. Бих казал — великолепен. Но не си добър началник. Един добър началник щеше да изстиска най-доброто от своите полицаи, нали ме разбираш? Но не и ти. Още има да се учиш как се ръководят хора.

— Да, Франк — поклати глава Мюз. — Точно моите мениджърски похвати те накараха да се осереш и да решиш, че Джейн Доу е уличница. Моля за извинение.

— Случаят бе мой — ухили се той.

— И ти го осра.

— Може от началото да е било така, но аз съм все още тук. Какво мисля за теб, е без значение. Както и какво мислиш ти за мен. Единственото, което има значение, е да намерим правосъдие за моята жертва.

Двадесет и четвърта глава

С колата на Моу стигнаха до адреса в Бронкс, който Антъни му бе дал. Паркираха отпред.

— Невероятно — каза Моу.

— Кое?

— Ами някой ни следи.

Майк знаеше, че не бива да се обръща назад. Зачака да види какво ще стане.

— Син седан шевролет с четири врати, паркиран на втори ред малко след пряката. Двамата вътре са мъже с бейзболни шапки и черни очила.

Предната нощ едва се разминаваше от народ. Сега нямаше почти никой. А тези, които се виждаха, или спяха на някое външно стълбище, или се движеха с една подчертана летаргия — слепени заедно крака, ръце, приковани към тялото. Остава само вятърът да затъркаля трънлив храст по средата на улицата, като в уестърните, мина му на Майк през ума.

— Ти влизай — рече Моу. — Имам един приятел. Ще му издиктувам номера, да видя какво ще открие.

Майк кимна. Излезе от колата и хвърли едва забележим поглед към другата. Само бегло я мерна, но не му се щеше да прояви явен интерес. Запъти се към сивата метална врата, на която пишеше КЛУБ ДЖАГУАР. Натисна звънеца. Вратата избръмча и го пропусна да влезе.

Стените бяха в оня яркожълт цвят, познат ни от „Макдонълдс“ или от детското отделение на престараваща се клиника. Отдясно имаше табло за обяви, отрупано със списъци за записване при психотерапевти, за уроци по музика, за групи по литературна дискусия, терапия за наркомани, алкохолици, за физически и душевно малтретирани. Няколко души търсеха сънаематели. Можеше да си откъснеш телефонния им номер отдолу, ако се интересуваш. Друг продаваше диван за сто долара. Трети разпродаваше китарни усилватели.

Отмина и стигна до рецепцията.

— Мога ли с нещо да ви помогна? — попита младата жена с халка на носа.

Снимката на Адам бе в ръката му.

— Виждали ли сте този младеж? — Постави я отпреде й.

— Аз съм рецепционистка.

— И вие имате очи. Питам ви дали сте го виждала.

— Не мога да говоря за клиентите ни.

— Не ви карам да говорите за него. Питам ви дали сте го виждала.

Устните й изтъняха. Сега забеляза, че има пиърсинги и около устата. Тя не мръдна, а само вдигна поглед към лицето му. Така доникъде нямаше да стигне.

— Мога ли да разговарям с някой от ръководството тогава?

— Розмари е тук.

— Прекрасно. Мога ли да говоря с нея?

Окичената рецепционистка вдигна слушалка. Прикри устата си с длан и промърмори нещо. След десетина секунди му се усмихна и съобщи:

— Мис МакДевит ще ви приеме. Третата врата вдясно.

Майк нямаше представа що за човек ще срещне, но видът на Розмари МакДевит го изненада. Беше млада, дребничка и излъчваше естествената чувственост на пума. Тъмната й коса имаше един лилав кичур, а иззад рамото й към врата се прокрадваше татуировка. Черно кожено бюстие, тренирани ръце и нещо като кожени ленти около бицепсите й.

Тя стана, усмихна се и му протегна ръка:

— Добре дошъл.

Здрависа се с нея.

— С какво мога да помогна?

— Казвам се Майк Бай.

— Здравей, Майк.

— Ъ-ъ, здрасти. Търся сина си.

Застанал бе съвсем близо до нея. Майк беше метър и седемдесет и осем и стърчеше с петнайсетина сантиметра над нея. Розмари МакДевит погледна снимката на Адам. Лицето й остана безизразно.

— Познаваш ли го?

— Знаеш, че не мога да ти отговоря.

Опита се да му върне снимката, но Майк отказа да я вземе. Дотук агресивната тактика не му бе донесла нищо, затова се взе в ръце и пое дълбоко въздух.

— Не искам да ми издаваш ничии тайни…

— Всъщност точно това искаш, Майк — усмихна му се мило тя. — Точно това.

— Търся сина си. Нищо друго не ме интересува.

— А това прилича ли ти на бюро за намерени вещи? — разпери ръце тя.

— Не мога да го открия.

— Намираме се в убежище, Майк. Не знам дали ме разбираш. Децата идват тук, за да се отърват от родителите си.