Дръж се здраво - Страница 64

— И вие им го осигурявате?

— Именно.

Той кимна.

— Кой е собственикът?

— Аз. Отворих преди три години, след като брат ми Грег умря от свръхдоза. А беше добро момче. На шестнайсет години. Не спортуваше, така че не беше известен или нещо такова. Но родителите ни и обществото като цяло ни контролираха прекалено изкъсо. И това стана още на втория път, когато опита наркотик.

— Моите съболезнования.

Тя сви рамене и тръгна нагоре по стълбите. Той безмълвно я последва.

— Мис МакДевит?

— Розмари.

— Розмари. Не желая синът ми да стане просто една статистическа данна. Той е бил тук снощи. Не знам къде е сега.

— Не мога да ти помогна.

— Виждала ли си го друг път?

— Моята задача тук е много по-важна, Майк — каза тя, все още с гръб към него.

— И моят син може да бъде пожертван в нейно име, така ли?

— Не съм казала подобно нещо. Но ние не говорим с родители. Никога. Това място е за тийнейджъри. Ако се разчуе…

— На никого няма да кажа.

— Записано е в нашата принципна декларация.

— Ами ако Адам го заплашва опасност?

— Тогава ще помогна, ако мога. Но в случая не се налага. Майк бе готов да спори с нея, но видя на долния край на коридора група готици.

— И тези ли са твои клиенти? — попита я на влизане в кабинета й.

— И клиенти, и помощници.

— В смисъл?

— Ами, вършат всякаква работа. Чистят. Нощем купонясват. Охраняват клуба.

— Като гардове?

Тя поклати глава:

— Малко силно казано. Просто помагат на новодошлите да намерят своето място. Помагат за контролиране на обстановката. Наблюдават някой да не запали или да не се друса в тоалетните, такива работи.

— Затворнически контрол над затворниците — направи гримаса Майк.

— Добри момчета са.

Майк ги огледа. После пак спря поглед върху Розмари. Доста ловеше око. Имаше лице на манекенка, с високи скули. Отново се вгледа в готиците — четирима-петима — мъглявина от черно и сребро. Мъчеха се да изглеждат яки, но никак не им се удаваше.

— Розмари?

— Кажи.

— Нещо в приказките ти не ми се връзва — рече Майк.

— Моите приказки?

— Рекламното ти слово. От една страна, всичко му е наред.

— Но от друга?

Той я погледна право в очите:

— Мисля, че лъжеш. Къде е синът ми?

— Налага се да си вървиш.

— Ако го криеш тук, ще разглобя това място тухла по тухла.

— Присъствието ти е нежелателно, доктор Бай. — Погледна към готиците в дъното на коридора и леко кимна с глава. Те се довлякоха и заобиколиха Майк. — Махай се.

— Да не се каниш да заповядаш на своите помощници — направи знак за кавички с пръстите — да ме изхвърлят?

Най-високият от тях се изхили:

— Теб вече май доста са те поизхвърляли, дядка.

И останалите се разхилиха. Представляваха някаква смес от черно и бледо, маскара и метал. Щеше им се да са закоравели, а не бяха и може би именно това ги правеше да изглеждат още по-страшни. Отчаянието им. Копнежът им да са нещо, което не са.

Майк обмисли следващия си ход. Дългучът бе на двайсет и нещо, слаб, с голяма адамова ябълка. Нещо му подсказваше да опита с внезапен удар — свали го копелето, премахни водача, покажи им, че с теб игра не бива. Нещо го подтикваше да нанесе саблен удар по адамовата ябълка, та готикът да не може дума да обели през следващите две седмици. Но отгоре му щяха да наскачат останалите. Хайде, още един-двама щеше да оправи, ама толкова много…

Все още разсъждаваше, когато нещо привлече окото му. Тежката метална врата избръмча и се отвори. Влезе още един готик. Но не черните му дрехи възпряха Майк.

А черните кръгове около очите му.

И лепенката напряко през носа.

Прясно счупеният му нос, мина през ума на Майк.

Част от готиците се обърнаха към новодошлия и вдигнаха мързеливо длани за хайфайв. Движеха се бавно, сякаш плуваха в сироп за палачинки. И думите им се точеха летаргично, едва ли не като от упоени с антидепресант пациенти. „Здрасти, Карсън“ — едва промълви един. „Как си бе, пич?“ — изкряка друг. Вдигането на ръцете сякаш им костваше неимоверно усилие. Карсън прие вниманието им като нещо, което му се полага по закон.

— Розмари? — каза Майк.

— Да.

— Ти познаваш не само сина ми, но и самия мен.

— Какво искаш да кажеш?

— Нарече ме „доктор Бай“. — Не отделяше очи от готика със счупения нос. — Откъде знаеш, че съм лекар.

Дори не я изчака да отговори. Нямаше смисъл. Отправи се забързано към вратата, като пътьом се блъсна нарочно в дългуча. Онзи със счупения нос — Карсън — го видя да се приближава. Черните очи се разшириха докрай. Карсън направи две крачки назад и излезе отново навън. Майк забърза ход и успя да сграбчи металната врата преди да се е затворила докрай.

Карсън със счупения нос бе на два-три метра пред него.

— Хей! — провикна се Майк.

Пънкът се извърна. Катраненочерната му коса се спусна като завеса пред едното му око.

— Какво ти е на носа?

Карсън се опита да се измъкне с контравъпрос:

— А на теб какво ти е на физиономията?

Майк съкрати разстоянието помежду им. И другите готици изскочиха от вратата. Сега бяха шест на един. С периферното си зрение видя, че Моу излиза от колата и се запътва към тях. Шестима на двама — но единият от двамата беше Моу. При подобно съотношение на силите Майк нямаше нищо против да опита късмета си.

Навря лицето си в счупения нос на Карсън и каза:

— Някакви шубелии с меки пишки ми скочиха, докато бях с гръб към тях. Оттам ми е физиономията.

Карсън се мъчеше да запази смелия си тон.

— Кофти.

— Ама знаеш ли кое е най-смешното? Можеш ли да си представиш да си бил един от тия нещастници и да са ти счупили точно на теб носа?