Дръж се здраво - Страница 65

— Всеки може да нанесе случайно сполучлив удар.

— Вярно. И може би сега нещастникът с меката пишка иска да опита пак. Един на един. Лице в лице.

Водачът на готиците се огледа да провери дали подкреплението си е по местата. Онези му кимнаха, наместиха боксовете, свиха и разпуснаха пръсти и изобщо се постараха да демонстрират готовност.

Преди някой да успее да мръдне обаче, Моу сграбчи високия готик отзад през гърлото. Дългучът се опита да издаде звук, но не и през хватката на Моу.

— Мръдне ли някой и крачка напред — каза му Моу, — и ти ще пострадаш. Не онзи, който е направил крачката. Не онзи, който се намеси. А ти. И ще пострадаш много зле, разбра ли?

Дългучът направи опит да кимне.

Майк изгледа Карсън:

— Да почваме ли?

— Ей, аз нямам какво да деля с теб.

— Но аз имам.

Майк го блъсна. Предизвикателно. Все едно бяха в училищния двор. Останалите готици гледаха объркано и не знаеха какво да предприемат. Майк втори път блъсна Карсън.

— Ей!

— Какво направихте на сина ми?

— Ъ! На кого?

— На сина ми. Адам Бай. Къде е?

— Що мислиш, че знам?

— Нали и ти ми скочи снощи. Ако не искаш да ядеш най-големия бой в живота си, говори!

В този миг се намеси чужд глас:

— Стой! Не мърдай. Федерална полиция!

Майк се извърна. Бяха двамата с бейзболните шапки, онези, дето ги бяха проследили. В едната си ръка държаха пистолети, в другата — значки.

— Майкъл Бай? — запита единият от служителите. — Да?

— Дарил ЛаКру от ФБР. Ще трябва да дойдете с нас.

Двадесет и пета глава

Тиа изпрати Бетси Хил, после затвори входната врата и се качи горе. Промъкна се на пръсти по коридора, покрай стаята на Джил, и влезе в стаята на сина си. Отвори чекмеджето на бюрото му и започна да рови. Когато качваха онзи шпионски софтуер на компютъра му, всичко й се видя най-нормално. А сега не. Защо? В гърдите й се надигна някаква себеомраза. Сега цялото това нарушаване на личната му неприкосновеност й се стори ужасно.

Но не я спря да търси.

Адам беше дете. Все още. Чекмеджето си не бе почиствал открай време, та сега намираше останки от най-различни „епохи“ в живота му, сякаш правеше археологически разкопки. Картички с бейзболисти, с Покемон и Югио, едно тамагучи с отдавна изтощена батерия, крейзибоунс — всички „задължителни“ играчки, каквито едно дете събираше, после зарязваше. В това отношение Адам бе малко по-добър от повечето деца. Не настояваше за още, а и старите не изхвърляше толкова бързо.

Поклати глава. Та те все още бяха в чекмеджето му.

Химикалки и моливи, дори старата кутия за зъбните му шини. (Тиа все му правеше забележки, че не ги носи), значки от посещението им в „Дисниуърлд“ преди четири години, билети от десетина стари мача на „Рейнджърс“. Спомни си как Адам и баща му отпразнуваха всеки гол на „Рейнджърс“ — изправяха се, правеха хайфайв и пееха оная тъпа песен, чийто текст общо взето гласеше „О-о-о“, придружено с ръкопляскания.

Разплака се.

Стегни се, Тиа.

Погледна към компютъра. Бе влязла в света на Адам. В една младежка стая всичко се въртеше около компютъра. На екрана му Адам играеше на последната версия на Хей-ло онлайн. Чатваше с непознати и с приятели. Свързваше се с истински и кибернетични познати чрез Фейсбук и Майспейс. Известно време бе опитал дори и покер онлайн, но, за радост на Майк и Тиа, бързо му омръзна. На Ютюб гледаше кратки видеофилмчета, откъси от игрални филми, музикални клипове — да, дори и леко порно. Имаше и приключенски игри, и симулатори на реалността или каквото им викаха там — светове, в които можеше да се потопи, така както Тиа се потапяше в някоя книга — и никой не можеше да знае това за добро ли е, или за лошо.

Всичкия този секс направо я влудяваше. Искаш да подходиш правилно и да контролираш притока на информация към децата си, но се оказва невъзможно. Пускаш радиото и от сутринта диджеите започват да се превъзнасят за цици, изневери и оргазми. Отваряш списание или включваш телевизора и установяваш, че ако се оплакваш от постоянната голотия — значи си демоде. И какво правиш? Как да обясниш на детето си, че не е хубаво? А и какво точно значи „хубаво“?

Нищо чудно, че хората намираха утеха в черно-бели отговори от рода на пълното въздържание, но няма смисъл да се заблуждаваме — и те не помагат, пък и не бива да създаваме у децата впечатлението, че сексът е нещо лошо, сатанинско или дори табу, — а същевременно не бива и да ги насърчаваме да го правят. Всъщност предполага се да им обясниш, че сексът е хубаво и здравословно нещо, но не бива да се прави. Е, и как да постигне това равновесие един родител? Най-странното е, че искаме децата ни да имат точно нашите възгледи, сякаш, въпреки всички допуснати от собствените ни родители грешки, те си остават най-верни и най-здравословни. Как така? Нас ли са ни отгледали по най-добрия възможен начин, или сме успели сами да намерим въпросното равновесие? А те ще успеят ли на свой ред да го намерят?

— Здравей, мамо.

На вратата се показа Джил. Погледна майка си озадачено. Не може да проумее какво търся в стаята на Адам, мина през ума на Тиа. Настъпи мълчание, макар и само за миг, и Тиа усети как някакъв студен вятър прониза гърдите й.

— Здравей, миличко.

Джил държеше в ръката си блакбърито на Тиа.

— Мога ли да си поиграя на „брикбрейкър“? Умираше да играе на игрите, които идваха с мобифона на майка й. Поначало на този етап Тиа щеше да й направи забележка, че е взела телефона й, без да я пита. А Джил й го вземаше редовно, както правят повечето деца. Или й вземаше балкбърито, или айпода, или използваше компютъра в спалнята, понеже бил по-мощен от нейния, или оставяше безкабелния телефон в стаята си и на Тиа й се налагаше да го търси.