Дръж се здраво - Страница 68

— И това е добре. Друго.

— Мамографията на Тоня Истмън наскоро бе излязла положителна, но тя още не е казала на мъжа си. Страх я е той да не я напусне. Така каза Реба. Това ли е, което ви трябва?

— Да. Продължавайте.

Той изреди още няколко имена. Кларънс записваше. Когато Нийл Кордоба се изчерпа, Мюз стигна до същината на въпроса.

— Мистър Кордоба?

Срещна погледа му и го задържа.

— Нужна ми е вашата помощ. Не желая да се впускам в дълги обяснения, нито да ви казвам за какво ми е…

— Инспектор Мюз? — прекъсна я той.

— Да?

— Не ме третирайте като дете, моля ви. Кажете направо за какво става дума.

— Тук при нас има един труп. Категорично не е на съпругата ви. Разбирате ли ме? Не е жена ви. Убитата бе намерена предишната вечер. Но не знаем коя е.

— А защо смятате, че аз ще я позная?

— Искам просто да я видите.

Той отпусна ръце в скута си и изпружи тяло.

— Окей — каза. — Да вървим.

Мюз в началото мислеше да му покаже само снимки, да му спести ужаса на прекия оглед на трупа. Но понякога снимките просто не вършат работа. Ако имаше, да кажем, снимка с ясните очертания на лицето — добре, можеше да опита. В случая обаче лицето сякаш бе престояло сума ти време под сенокосачка. Виждаха се само парчета от кости и разкъсани мускули. Или можеше да му покаже фотографии на тялото с данни за височината и теглото й, но от опит знаеше, че човек не може да придобие по този начин реална представа.

На Нийл Кордоба не му се бе сторило необичайно, че именно тук провеждат разпита — в окръжната морга на Норфолк стрийт в Нюарк. Мюз бе избрала мястото, за да спести и на двамата излишно разкарване. Тя отвори вратата. Кордоба се мъчеше да държи главата си вдигната високо. Походката му бе равномерна, но раменете му издаваха истинското му състояние. Дори през блейзъра личеше, че раменете му са се стегнали на буци.

Трупът бе изваден за оглед. Съдебният лекар Тара О’Нийл бе бинтовала лицето. Кордоба се изненада — все едно гледаше някаква мумия от филм. Попита защо е било необходимо.

— Претърпяла е сериозна лицева травма — обясни Мюз.

— А аз как да я позная?

— Надявахме се, че ще я разпознаете по тялото, по ръста например, или нещо друго.

— Ще ме улесните, ако ми дадете да видя лицето й.

— Няма смисъл, мистър Кордоба.

Той преглътна шумно, после погледна пак.

— Какво й се е случило?

— Бита е много.

Обърна се към Мюз:

— Смятате ли, че и на жена ми й се е случило нещо подобно?

— Не знам.

Кордоба затвори за миг очи, насили се да запази самообладание, отвори ги и кимна:

— Окей. — Кимна още няколко пъти. — Окей, разбирам ви.

— Знам, че никак не ви е лесно.

— Нищо ми няма.

Тя видя сълзите в очите му. Той ги обърса с ръкав. Толкова й заприлича на детенце, че насмалко не го прегърна. Той пак се обърна към трупа.

— Познавате ли я?

— Мисля, че не.

— Не бързайте.

— Лошото е, че е гола. — Погледът му не се откъсваше от бинтованото лице, сякаш да не наруши благоприличието. — Искам да кажа, ако е жена, която познавам, не съм я виждал по този начин, нали ме разбирате?

— Напълно. Да й облечем нещо, ако това ще ви помогне?

— Не, няма нужда. Просто… — И той смръщи вежди.

— Какво има?

Нийл Кордоба бе спрял поглед на врата на жертвата. После го премести надолу по краката й.

— Може ли да я обърнете?

— По корем?

— Да. Искам да видя прасеца й. Ако обичате.

Мюз погледна към Тара О’Нийл, която веднага извика един санитар. Внимателно обърнаха Джейн Доу по корем. Кордоба направи крачка напред. Мюз не помръдна. Не искаше да наруши концентрацията му. Тара О’Нийл и санитарят се отдръпнаха назад. Погледът на Нийл Кордоба мина по протежение на крака й и се спря на ахилесовото сухожилие на десния глезен.

Върху белега й по рождение.

Минаха няколко секунди. Накрая Мюз се обади:

— Мистър Кордоба?

— Познавам я.

Мюз чакаше. Той се разтрепери. Ръката му се вдигна полека към устата. Затвори очи.

— Мистър Кордоба?

— Това е Мариан — каза той най-сетне. — О, Божичко, та това е Мариан.

Двадесет и шеста глава

Доктор Айлийн Голдфарб седна срещу Сюзън Лоримън в сепарето на закусвалнята.

— Благодаря ви, че се съгласихте да се срещнем — каза Сюзън.

Отначало бе предложила да се видят някъде извън града, но Айлийн отхвърли идеята. Дори да ги видеше някой, щеше да ги възприеме просто като две дами, седнали на обяд — дейност, за която Айлийн нямаше нито време, нито желание поради голямата си заетост в болницата, а и от страх да не стане и тя… как да го каже… една от онези дами, които все са по обеди.

Дори докато децата й бяха малки, никога не изпита желание да се отдаде на традиционния вид майчинство. И през ум не й минаваше да се откаже от кариерата си в медицината, та да си седи у дома и да играе една по-обичайна роля в отглеждането на поколението. Напротив — едва изчака да й изтече отпускът след раждане, че да не изглежда връщането й на работа неприлично бързо. Това никак не се бе отразило зле на децата й. Невинаги бе над главите им, но според нея именно това ги беше направило по-независими и с по-здравословно отношение към живота.

Така поне се утешаваше.

Миналата година обаче в болницата се бе състояло тържество в нейна чест. Мнозина от бившите й подчинени и стажанти в отделението дойдоха да засвидетелстват уважението си към своята любима учителка. Подочу как един от най-добрите й ученици се пенеше пред Келси колко самоотвержена била като преподавател и колко Келси трябвало да се гордее, че й е дъщеря. А Келси, вече пийнала едно-две, бе отговорила: „Тя толкова време прекарваше тук, че за мен не й остана самоотверженост.“