Дръж се здраво - Страница 7

Тиа понечи да възрази, но тонът й не оставяше много място за спор.

— Схващам.

— Добре.

Телефонът иззвъня. Хестър го вдигна.

— Какво? — Пауза. — Малоумник. Казах му да си мълчи. Хестър се извъртя на стола. Това бе сигнал за Тиа. Тя стана и излезе с неистовото желание грижите й да се свеждаха до дреболии като вечерята и тренировките по сокър.

Спря в коридора и извади мобифона си. Пъхна преписката под мишница и въпреки строгата забележка на Хестър, мисълта й се върна моментално на имейла в доклада на Е-СпайРайт.

Докладите им често бяха дълги — Адам сърфираше много, посещаваше ред сайтове и имаше куп „приятели“ в МайСпейс, Фейсбук и тям подобни интернет страници за контакти, — та разпечатките понякога бяха ненужно дълги. Бе започнала да ги преглежда съвсем бегло, сякаш от това нарушаването на личното пространство на Адам ставаше по-малко. Но ако трябваше да е честна със себе си, новите знания й идваха въз много.

Върна се бързо на бюрото си. Отгоре му се кипреше задължителната семейна снимка. Четиримата — Майк, Джил, Тиа и, естествено, Адам, в един от редките мигове, в които им бе дал аудиенция — на предната веранда. Усмивките им до една имаха вид на насилени, но снимката й носеше успокоение.

Измъкна доклада на Е-СпайРайт и намери имейла, който така я бе стреснал. Препрочете го. Същият си беше. Замисли се какво да прави, но осъзна, че няма правото на самостоятелно решение.

Тиа извади мобифона си и набра текста, след това избра номера на Майк и натисна ИЗПРАЩАНЕ.

* * *

Майк още не бе свалил кънките, когато получи текста.

— От Белезниците ли е? — полюбопитства Моу.

Моу бе вече без кънки. Съблекалнята, като всички хокейни съблекални, вонеше до въз бог. Проблемът идеше от потта, която попиваше по корите. Големият стоящ вентилатор се въртеше наляво-надясно. Не помагаше кой знае колко. Хокеистите не обръщаха внимание на вонята. Но външен човек като нищо можеше да припадне.

Майк видя, че е от номера на жена му.

— От нея е.

— Ей Богу, много те строява тая.

— Да, бе, даже с текстове. Строева до дупка.

Моу направи гримаса. Двамата с Майк бяха приятели още от „Дартмът“. И двамата бяха играли в хокейния отбор на колежа: Майк — голмайсторът на лявото крило, Моу — горилата в защита. Близо четвърт век след като бяха завършили — Майк вече хирург-трансплантатор, а Моу зает с някакви неясни дела за Централното разузнавателно управление — продължаваха да играят старите си роли.

Останалите играчи внимателно отлепяха корите си. Всички застаряваха, а хокеят си оставаше младежки спорт.

— Тя не знае ли, че сега ти е време за хокей?

— Знае.

— Тогава защо те безпокои?

— Става дума само за текст, Моу.

— Работиш до скапване цяла седмица в болницата — рече Моу с онази тънка усмивка, дето никога не знаеш дали се майтапи, или е сериозен. — Сега ти е времето за игра, свещено време. Досега трябваше да го е разбрала.

Моу бе присъствал през онзи студен зимен ден, когато Майк за пръв път видя Тиа. Всъщност пръв я видя Моу. Откриваха сезона на свой терен срещу „Йеил“. И двамата бяха предпоследна година студенти. Тиа седеше на трибуната. По време на загрявката — докато се пързаляха в кръг и разпускаха — Моу го ръгна с лакът, кимна по посока на Тиа и каза:

— Хубав пълнеж на пуловера.

Всичко започна оттам.

Моу си имаше теория, че всички жени се пускат или на Майк, или — да кажем — на него. За Моу бяха онези, които си падаха по лоши момчета, а за Майк — момичетата, които в бебешки сините му очи съзираха домашно огнище. Та през третата третина, когато „Дартмът“ водеше с няколко гола, Моу предизвика сбиване и яко намлати един от „Йеил“. Докато го тряскаше с юмруци, обърна се и намигна на Тиа, да й види реакцията.

Реферите ги разтърваха. На път към наказателната скамейка Моу се приведе към Майк и му рече:

— Твоя е.

Пророчески думи. След мача се срещнаха на едно парти. Тиа бе дошла с някакъв абсолвент, но той не я привличаше. Говориха за миналото си. От самото начало Майк й каза, че е решил да стане лекар, а тя го попита кога за пръв път е разбрал това.

— Май винаги съм го знаел — отвърна той.

Тиа обаче отказваше да приеме такъв отговор. Започна да рови упорито — в типичен неин стил, както му предстоеше скоро да научи. В крайна сметка той изненада и себе си, като й разказа как, докато бил болнаво дете, докторите станали герои в очите му. Тя го слушаше, както никой друг не го бе слушал дотогава, пък и след това. Не започнаха, а но скоро се втурнаха във връзката си. Хранеха се заедно в столовата. Нощем учеха заедно. Майк идваше при нея в библиотеката с вино и свещи.

— Имаш ли нещо против да прочета какво ми пише все пак? — попита Майк.

— Абсолютна досада е.

— Кажи го и ще ти олекне, Моу. Не се притеснявай.

— Щеше ли да ти праща текстове, ако беше на черква, например?

— Тиа ли? Като нищо.

— Хубаво, чети си го. После й пиши, че отиваме на бар с мацки с огромни цици.

— Окей, щом искаш, непременно ще й го пиша. Майк натисна клавиша и прочете съобщението й:

...

ТРЯБВА ДА ПОГОВОРИМ. ОТКРИХ НЕЩО В КОМПЮТЪРНИЯ ДОКЛАД. ПРИБИРАЙ СЕ ВЕДНАГА.

Моу забеляза, че лицето на приятеля му се промени.

— Какво има?

— А, нищо.

— Добре, значи отиваме в бара с циците.

— Изобщо не съм се съгласявал да ходя на бар с цици тази вечер.

— Ти да не си от ония женчовци, дето предпочитат да му викат „клуб за джентълмени“?

— Както и да е, не мога.

— Вика те да се прибираш ли?

— Имаме си проблем.

— Какъв?

На Моу думата „лично“ му бе непозната.