— Имала сте повече от един любовник. Знам, че ви е неудобно да го признаете. Но все се надяваме, че поредният ще е последният, нали така?
— Не съм имала повече от един любовник. Изобщо нямах любовник.
Айлийн не отвърна. Не беше сигурна в каква посока поема разговорът им.
— Изнасилиха ме.
Майк седеше в стаята за разпити и се мъчеше да запази спокойствие. Отпред на стената висеше голямо правоъгълно огледало — най-вероятно едностранен прозорец за наблюдение от съседната стая. Останалите стени бяха в зеления цвят на училищни тоалетни. Подът бе застлан със сив линолеум.
В стаята с него бяха двама. Единият седеше в ъгъла като наказано дете. Държеше химикалка и бележник и не вдигаше поглед. Другият — онзи, който бе извадил значка и пистолет пред клуба „Джагуар“ — бе черен, с диамантче на обицата на лявото ухо. Крачеше напред-назад с незапалена цигара в ръка.
— Аз съм специален агент Дарил ЛаКру — обяви разхождащият се. — А този е Скот Данкън — офицерът за свръзка между Агенцията за борба с наркотиците и Федералната прокуратура. Уведомиха ли ви за правата ви?
— Да.
ЛаКру кимна.
— И нямате нищо против да разговаряме?
— Нямам.
— Моля да подпишете декларацията пред нас.
Майк се подписа. При нормални обстоятелства нямаше да го направи. Последствията му бяха известни. Моу вече се е обадил на Тиа. Тя сигурно вече е на път. Или ще го представлява, или му е уредила друг адвокат. Дотогава трябваше да мълчи. В момента обаче всичко това не го вълнуваше.
ЛаКру продължаваше да крачи напред-назад.
— Знаете ли защо ви задържахме? — попита.
— Не знам — отвърна Майк.
— Ни най-малка представа ли нямате?
— Въобще.
— Какво търсехте днес в клуб „Джагуар“?
— А вие защо ме следяхте?
— Доктор Бай?
— Слушам ви.
— Аз съм пушач. Известно ли ви е това?
Майк бе озадачен от въпроса.
— Виждам цигарата.
— Запалена ли е?
— Не е.
— И мислите ли, че това ми доставя удоволствие?
— Откъде да знам.
— Точно така. Навремето пушех в тази стая. Не защото исках да плаша заподозрените или да им духам дим в лицето, макар че и това съм правил. Не. Пушех, защото ми харесваше. Позволяваше ми да се отпусна. Сега, след всичките нови закони, не ми разрешават да паля. Слушате ли какво ви говоря?
— Предполагам.
— С други думи, законът не разрешава на човек да релаксира. Това ми е неприятно. Имам нужда да пуша. По тази причина, когато съм тук, съм вкиснат. Държа цигарата между пръстите си и жадувам да я запаля. Но не мога. Все едно да заведеш коня си до реката, но да не му даваш да пие. В случая не търся съчувствие от вас, но искам да сте наясно как стоят нещата, защото вече почна да ми писва от вас. — Трясна с длан по масата, но запази равномерния си тон. — Нямам намерение да отговарям на въпросите ви. Вие ще отговаряте на моите. Наясно ли сме?
— Може би ще трябва да изчакам адвоката си — каза Майк.
— Чудесно. — Обърна се към Данкън в ъгъла. — Скот, имаме ли достатъчно улики, за да го задържим?
— Имаме.
— Прекрасно. Дай да го направим. Вкарай го в системата за уикенда. Кога смяташ, че ще влезе в съда, за да му определят гаранция?
Данкън сви рамене.
— До няколко часа. Но може да му се наложи да изчака и до сутринта.
Майк се мъчеше паниката му да не проличи.
— В какво ме обвинявате?
ЛаКру сви рамене.
— Все ще измислим нещо, нали, Скот?
— Неминуемо.
— Така че всичко зависи от вас, доктор Бай. Преди малко давахте зор да си ходите. Хайде да почнем отначало и да видим докъде ще стигнем. Какво търсехте в клуба „Джагуар“?
Можеше още да им се опъне, но усети, че няма смисъл. Нито пък да чака Тиа. Искаше да се махне оттам. Трябваше да продължи да търси Адам.
— Търсех сина си.
Очакваше ЛаКру да продължи разпита в тази насока, но онзи само кимна и попита:
— И се канехте да се биете, нали така?
— Да.
— И това щеше да ви помогне да намерите сина си?
— Хранех известни надежди в този смисъл.
— Бихте ли пояснили?
— Бях в квартала предната вечер — започна Майк.
— Знаем за това.
Майк преглътна.
— Значи оттогава ме следите?
ЛаКру се подсмихна, вдигна напомнящо цигарата пред очите му и изви едната си вежда.
— Разкажете ни за сина си — каза ЛаКру.
В главата на Майк зазвъняха предупредителни сигнали. Никак не му харесваше този разговор. И това, че го заплашваха, или че бяха го следили, но най-вече начинът, по който ЛаКру го запита за сина му. Имаше ли избор обаче?
— Изчезна. Мислех, че ще го намеря в „Джагуар“.
— И затова отидохте там снощи?
— Да.
— Смятахте, че е там?
— Да.
Майк направи доста подробно описание на обстоятелствата. Нямаше смисъл да ги крие — вече ги беше разказал в болницата и в полицейския участък.
— Кое ви накара да се притесните за сина си?
— Трябваше да сме на мач на „Рейнджърс“ снощи.
— За хокейния отбор ли става дума?
— Да.
— Нали знаете, че паднаха?
— Нямах представа.
— Хубав мач стана, все пак. С много бой. — ЛаКру пак се усмихна. — Аз съм сред малцината от братството, които се интересуват от хокей. Навремето гледах и баскетбол, но НБА сега е пълна скука. Прекалено много фалове свирят, нали ме разбирате?
Майк усети, че вероятно му прилагат някаква техника да го разсеят.
— Ъхъ — отвърна.
— Та синът ви не се яви, значи, и вие отидохте да го търсите в Бронкс?
— Да.
— И ви нападнаха.
— Да. А вие като ме гледахте, защо не ми помогнахте?
ЛаКру сви рамене:
— Кой казва, че сме гледали?
А Скот Данкън вдигна глава и добави: