Дръж се здраво - Страница 70


К оглавлению

70

— Имала сте повече от един любовник. Знам, че ви е неудобно да го признаете. Но все се надяваме, че поредният ще е последният, нали така?

— Не съм имала повече от един любовник. Изобщо нямах любовник.

Айлийн не отвърна. Не беше сигурна в каква посока поема разговорът им.

— Изнасилиха ме.

Двадесет и седма глава

Майк седеше в стаята за разпити и се мъчеше да запази спокойствие. Отпред на стената висеше голямо правоъгълно огледало — най-вероятно едностранен прозорец за наблюдение от съседната стая. Останалите стени бяха в зеления цвят на училищни тоалетни. Подът бе застлан със сив линолеум.

В стаята с него бяха двама. Единият седеше в ъгъла като наказано дете. Държеше химикалка и бележник и не вдигаше поглед. Другият — онзи, който бе извадил значка и пистолет пред клуба „Джагуар“ — бе черен, с диамантче на обицата на лявото ухо. Крачеше напред-назад с незапалена цигара в ръка.

— Аз съм специален агент Дарил ЛаКру — обяви разхождащият се. — А този е Скот Данкън — офицерът за свръзка между Агенцията за борба с наркотиците и Федералната прокуратура. Уведомиха ли ви за правата ви?

— Да.

ЛаКру кимна.

— И нямате нищо против да разговаряме?

— Нямам.

— Моля да подпишете декларацията пред нас.

Майк се подписа. При нормални обстоятелства нямаше да го направи. Последствията му бяха известни. Моу вече се е обадил на Тиа. Тя сигурно вече е на път. Или ще го представлява, или му е уредила друг адвокат. Дотогава трябваше да мълчи. В момента обаче всичко това не го вълнуваше.

ЛаКру продължаваше да крачи напред-назад.

— Знаете ли защо ви задържахме? — попита.

— Не знам — отвърна Майк.

— Ни най-малка представа ли нямате?

— Въобще.

— Какво търсехте днес в клуб „Джагуар“?

— А вие защо ме следяхте?

— Доктор Бай?

— Слушам ви.

— Аз съм пушач. Известно ли ви е това?

Майк бе озадачен от въпроса.

— Виждам цигарата.

— Запалена ли е?

— Не е.

— И мислите ли, че това ми доставя удоволствие?

— Откъде да знам.

— Точно така. Навремето пушех в тази стая. Не защото исках да плаша заподозрените или да им духам дим в лицето, макар че и това съм правил. Не. Пушех, защото ми харесваше. Позволяваше ми да се отпусна. Сега, след всичките нови закони, не ми разрешават да паля. Слушате ли какво ви говоря?

— Предполагам.

— С други думи, законът не разрешава на човек да релаксира. Това ми е неприятно. Имам нужда да пуша. По тази причина, когато съм тук, съм вкиснат. Държа цигарата между пръстите си и жадувам да я запаля. Но не мога. Все едно да заведеш коня си до реката, но да не му даваш да пие. В случая не търся съчувствие от вас, но искам да сте наясно как стоят нещата, защото вече почна да ми писва от вас. — Трясна с длан по масата, но запази равномерния си тон. — Нямам намерение да отговарям на въпросите ви. Вие ще отговаряте на моите. Наясно ли сме?

— Може би ще трябва да изчакам адвоката си — каза Майк.

— Чудесно. — Обърна се към Данкън в ъгъла. — Скот, имаме ли достатъчно улики, за да го задържим?

— Имаме.

— Прекрасно. Дай да го направим. Вкарай го в системата за уикенда. Кога смяташ, че ще влезе в съда, за да му определят гаранция?

Данкън сви рамене.

— До няколко часа. Но може да му се наложи да изчака и до сутринта.

Майк се мъчеше паниката му да не проличи.

— В какво ме обвинявате?

ЛаКру сви рамене.

— Все ще измислим нещо, нали, Скот?

— Неминуемо.

— Така че всичко зависи от вас, доктор Бай. Преди малко давахте зор да си ходите. Хайде да почнем отначало и да видим докъде ще стигнем. Какво търсехте в клуба „Джагуар“?

Можеше още да им се опъне, но усети, че няма смисъл. Нито пък да чака Тиа. Искаше да се махне оттам. Трябваше да продължи да търси Адам.

— Търсех сина си.

Очакваше ЛаКру да продължи разпита в тази насока, но онзи само кимна и попита:

— И се канехте да се биете, нали така?

— Да.

— И това щеше да ви помогне да намерите сина си?

— Хранех известни надежди в този смисъл.

— Бихте ли пояснили?

— Бях в квартала предната вечер — започна Майк.

— Знаем за това.

Майк преглътна.

— Значи оттогава ме следите?

ЛаКру се подсмихна, вдигна напомнящо цигарата пред очите му и изви едната си вежда.

— Разкажете ни за сина си — каза ЛаКру.

В главата на Майк зазвъняха предупредителни сигнали. Никак не му харесваше този разговор. И това, че го заплашваха, или че бяха го следили, но най-вече начинът, по който ЛаКру го запита за сина му. Имаше ли избор обаче?

— Изчезна. Мислех, че ще го намеря в „Джагуар“.

— И затова отидохте там снощи?

— Да.

— Смятахте, че е там?

— Да.

Майк направи доста подробно описание на обстоятелствата. Нямаше смисъл да ги крие — вече ги беше разказал в болницата и в полицейския участък.

— Кое ви накара да се притесните за сина си?

— Трябваше да сме на мач на „Рейнджърс“ снощи.

— За хокейния отбор ли става дума?

— Да.

— Нали знаете, че паднаха?

— Нямах представа.

— Хубав мач стана, все пак. С много бой. — ЛаКру пак се усмихна. — Аз съм сред малцината от братството, които се интересуват от хокей. Навремето гледах и баскетбол, но НБА сега е пълна скука. Прекалено много фалове свирят, нали ме разбирате?

Майк усети, че вероятно му прилагат някаква техника да го разсеят.

— Ъхъ — отвърна.

— Та синът ви не се яви, значи, и вие отидохте да го търсите в Бронкс?

— Да.

— И ви нападнаха.

— Да. А вие като ме гледахте, защо не ми помогнахте?

ЛаКру сви рамене:

— Кой казва, че сме гледали?

А Скот Данкън вдигна глава и добави:

70