Дръж се здраво - Страница 73

Лицето на ЛаКру си бе възвърнало усмивката.

— Готови ли сте да се качим на следващото предприемаческо ниво, доктор Бай?

— Разбира се.

— Добре. Ще ви покажа нещо.

Обърна се към Данкън, който му подаде тънка кафява папка. ЛаКру пъхна незапалената цигара в устата си и започна да прелиства с пожълтели от никотина пръсти. Извади един лист и го плъзна по масата към Майк.

— Това познато ли ви е?

Майк погледна. Фотокопие от рецепта. Отгоре бяха неговото име и това на Айлийн, както и адресът им „Ню Йорк презвитериън“, номерът на разрешителното им и полето за заверка от ДЕА. Предписан бе оксиконтин на името на Уилям Бранъм.

Подписана бе от доктор Майкъл Бай.

— Познато ли ви е?

Майк се насили да не проговори.

— Понеже доктор Голдфарб твърди, че не е от нея и че не познава такъв пациент.

Плъзна още един лист. Друга рецепта, този път за ксанакс. Пак с подписа на доктор Майкъл Бай. След нея и трета.

— Нещо да ви говори което и да е от тези имена? Майк продължи да мълчи.

— А, тази тук е страшно любопитна. Интересува ли ви защо?

Майк вдигна поглед.

— Понеже е на името на Карсън Бледсоу. Познавате ли го?

На Майк нещо му се стори мъгляво познато, но все пак предпочете да каже:

— Трябва ли да го познавам?

— Това е младежът със счупения нос, на когото се репчехте, когато ви задържахме.

Поредното предприемаческо стъпало, мина през ума на Майк. Вкарай куките си в някое докторско дете. Открадни кочани с рецепти и си ги пиши сам.

— В най-добрия случай — ако приемем, че всичко тръгне във ваша полза и боговете ви се усмихват — ще загубите единствено лекарската си правоспособност. Но това е най-оптимистичният сценарий. Край на медицината.

Майк вече бе решен да не отваря повече уста.

— Ние отдавна работим по този случай, нали ме разбирате? Наблюдаваме клуба „Джагуар“. Знаем какво става вътре. И какво? Да арестуваме една шепа богати хлапаци? Но какъв е смисълът, ако не отрежем главата? Имахме информация, че за снощи се готви някаква важна среща. На това предприемаческо стъпало съществува обаче конкретен проблем: трябват ти посредници. В този пазар започва да навлиза сериозно и организираната престъпност. Печалбата от оксикотина е не по-малка, отколкото от кокаина, ако не и по-голяма. Така че заложихме своя наблюдателен пост. Но за беля, нещо снощи се обърка. Явявате се вие, докторът, чието име се използва. Нападат ви. Но днес вие се връщате и се развихряте. Тогава ние — ДЕА и прокуратурата — решаваме, че клуб „Джагуар“ може да пусне кепенците и ние да останем с пръст в уста. Затова решаваме да предприемем решителния ход.

— Нямам какво да ви кажа.

— Напълно естествено.

— Чакам адвоката си.

— Не е нужно да действате по този начин, тъй като според нас не сте вие човекът, написал тези рецепти. Сравнихме почерка с няколко редовни рецепти, които лично сте написал. Не е вашият. Което означава или че сте давали кочани с рецепти на друго лице — което е изключително сериозно углавно престъпление, — или че някой ви ги е откраднал.

— Нямам какво да ви кажа.

— Невъзможно е да опазите сина си, доктор Бай. Всеки родител си мисли, че може. Но нещата не стоят така. Не познавам лекар, който да не държи кочани у дома. За всеки случай, ако му се наложи да изпише спешно лекарство. Лесно е да откраднеш лекарства от нощното шкафче. Сигурно е още по-лесно да задигнеш кочан с рецепти.

— Аз си тръгвам — изправи се Майк.

— Така си мислите. Синът ви е един от богатите хлапаци, за които стана дума, но в конкретния случай се е издигнал с няколко глави над тях. Можем да го съдим за съучастие в разпространението на наркотици по Списък номер две. Може да излежи до двайсет години във федерален затвор. Но на нас синът ви не ни трябва. Трябва ни Розмари МакДевит. Можем да се договорим.

— Чакам адвоката си — повтори Майк.

— Чудесно — каза ЛаКру. — Вашият очарователен защитник току-що пристигна.

Двадесет и осма глава

Изнасилена.

Произнесената от Сюзън Лоримън дума бе последвана не от мълчание, а по-скоро от нещо като въздушна струя, сякаш закусвалнята се устреми стремглаво надолу и ушите й писнаха от внезапното спадане на налягането.

Изнасилена.

Айлийн Голдфарб нямаше думи да реагира. Вярно, получила бе своя пай от лоши вести, самата тя също бе съобщила няколко, но това й дойде като гръм от ясно небе. Накрая все пак промълви обичайното за печелене на време утешение:

— Много съжалявам.

Очите на Сюзън Лоримън не бяха просто затворени. Стиснала ги бе, сякаш беше малко дете. Дланите й все още обвиваха грижовно порцелановата чаша. На Айлийн й се прищя да я докосне, но се въздържа. Сервитьорката понечи да дойде, но Айлийн я възпря с поклащане на глава. Сюзън продължаваше да седи със затворени очи.

— Данте изобщо не знае.

Покрай тях мина сервитьор с отрупана табла. Някой помоли на висок глас за вода. Една жена от съседната маса направи опит да подслушва, но кръвнишкият поглед на Айлийн я накара да извърне очи.

— Никому не съм казала досега. Когато забременях, реших, че вероятно е от Данте. Или поне така се надявах. След това ми показаха бебето и ми стана ясно. Но блокирах мисълта. Продължих да живея. Толкова отдавна беше.

— Не се ли оплакахте в полицията?

Тя поклати глава:

— Такива неща не се говорят. Как да се оплача?

— Окей.

Продължиха да мълчат.

— Сюзън?

Тя вдигна поглед.

— Разбирам, че е било отдавна… — подхвана Айлийн.

— Единайсет години — каза Сюзън.

— Да. Но никога не е късно да подадете оплакване.

— Какво?