Дръж се здраво - Страница 72

К оглавлению

Майк го сърбеше езикът да попита какво общо има то с него или Адам, но реши да си затрае.

ЛаКру се надвеси над него и пошепна:

— Ей, докторе. Майк чакаше.

— Знаете ли кое е следващото стъпало по стълбата на предприемачеството?

— ЛаКру? — прекъсна го Данкън.

ЛаКру се извърна назад.

— Кажи, Скот?

— Много ти харесва тая дума „предприемачество“.

— Вярно е. — Обърна се отново към Майк. — А на вас харесва ли ви, докторе?

— Прекрасна е.

ЛаКру се засмя на глас, сякаш бе разменил шега със стар приятел.

— Както и да е, един умен и предприемчив младеж е в състояние да изнамери още куп други начини за измъкване на лекарства от къщи. Как ли? Ами например, като иска преждевременно да повторят изпълнението на рецептата. Ако и двамата ти родители са на работа, а аптеката има куриерска служба, успяваш да приемеш пратката веднага след училище, преди да са се прибрали. И ако случайно родителят поиска да повторят рецептата и му откажат, пак решава, че аптеката за кой ли път е сбъркала, или че самият той е объркал нещо. Тръгнеш ли веднъж по този път, има куп начини за печелене на прекрасни долари. Почти безпогрешен, при това.

В главата на Майк отекна очебийният въпрос: възможно ли е Адам да е сторил нещо подобно?

— А и ние кого да приберем? Помислете си само. Това са богати непълнолетни младежи, които могат да си наемат най-добрите адвокати и които какво толкова са направили? Взел си законно изписани с рецепта лекарства от дома си. Кой го е еня? Нали разбирате отново за какви лесни пари става дума?

— Предполагам.

— Само предполагате ли, доктор Бай? Дайте да не си играем на игрички. Не предполагате. Много добре знаете. Схемата е почти безупречна. Известно ви е и как действаме при нормални обстоятелства. Нямаме намерение да се занимаваме с шепа тъпи тийнейджъри, които се друсат. На нас ни е нужна едрата риба. Но ако голямата риба в случая е умна, тя оставя непълнолетни дечурлига да разнасят наркотиците й. Тъпите готици, на които им трябва да се изкачат с поне още едно стъпало по хранителната верига, че да заслужат названието „неудачници“. От това те ще се чувстват важни, а ако тя самата случайно е и малка с излежана присъда за углавно престъпление, те ще са като пластилин в ръцете й. Нали ме разбирате?

— Напълно — каза Майк. — Според вас Розмари МакДевит се занимава точно с това в „Джагуар“. Има и клуба, има и непълнолетните, които да й вършат работата в рамките на закона. До известна степен звучи логично.

— А какво точно ви притеснява?

— Говорим за жена, чийто брат е умрял от свръхдоза наркотици.

ЛаКру не можа да сдържи усмивката си:

— Значи и на вас е успяла да разкаже своята малка шекспировска трагедия. За братчето, което нямало отдушник, та се друсало яко и от това навирило петалата.

— Не е ли вярно?

— Пълна измишльотина, доколкото ни е известно. Тя твърди, че е от Бремън, Индиана, но според архивите ни в района не е имало подобен смъртен случай.

Майк нищо не каза.

Скот Данкън вдигна глава от бележника.

— Ама е мацка, та дрънка.

— Няма спор, съгласи се ЛаКру. — Парче и половина.

— Завърта мъжките глави от раз.

— Абсолютно си прав, Скот. Точно това е и методът й. Привързва някого към себе си по сексуален път. Не че имам нещо против и мен да ме обвърже за малко, нали ме разбирате, докторе?

— Съжалявам, но не.

— Гей ли сте?

Майк едва се сдържа да не извърти очите си от отчаяние:

— Добре де, щом настоявате, нека да съм гей. Давайте нататък, ако може.

— Тя използва мъже, докторе. Не само тъпите тийнейджъри. По-умни мъже. Зрели мъже.

— Млъкна и зачака.

Майк погледна първо Данкън, после ЛаКру.

— Сега ли е моментът да хлъцна и да осъзная, че вие всъщност имате мен предвид?

— Това пък защо изобщо е трябвало да ни минава през ума?

— Предположих, че точно това ще кажете.

— Аз само имах предвид — и ЛаКру разпери ръце, все едно бе първокурсник в театрално училище, — че според вас до днес не сте я виждали. Нали така казахте?

— Точно така.

— При което ние безрезервно ви вярваме. Така че нека ви попитам нещо съвсем друго. Как върви работата? В болницата, имам предвид.

Майк въздъхна:

— Да предположим, че сте ме сащисали с внезапната смяна на темата. Вижте какво: нямам и най-малката представа какво смятате, че съм направил. Предполагам, че е свързано с клуб „Джагуар“ не защото наистина съм извършил нещо, а защото трябва да си идиот, за да не ти е ясно, че е така. При нормални обстоятелства щях да изчакам появата на адвоката ми или на съпругата ми, адвокатката. Но както вече ви казах неколкократно, синът ми изчезна. Така че дайте да прекратим с тия глупости. Кажете ми какво ви интересува, за да мога да подновя търсенето му.

ЛаКру вдигна вежда:

— Много се възбуждам, когато някой заподозрян се държи така, като пич. А ти, Скот?

— Зърната на гърдите ми се втвърдяват дори в момента — кимна в отговор Скот.

— Та докато не сме се размазали съвсем, да ви питам още няколко неща, че да приключваме. Имате ли пациент на име Уилям Бранъм?

Майк пак не бе сигурен как да постъпи, но направи избор в полза на сътрудничеството.

— Нямам спомен за такова име.

— Тоест не помните имената на всичките си пациенти?

— Името нищо не ми говори, но е възможно да е пациент на партньорката ми по клиника.

— Говорите за Айлийн Голдфарб, нали така? Написали са си домашното, мина през ума на Майк.

— Правилно.

— Вече я питахме. И тя не си спомня.

Майк насмалко да изтърве очевидното: Ама вие вече сте говорили с нея! Успя все пак да се овладее. Значи вече са били при Айлийн. Какво, по дяволите, става?