Дръж се здраво - Страница 79

— Добре — каза той. И това сякаш смъкна голяма част от подозренията й. Ако беше започнал да хъмка и да мънка, бившият съпруг моментално щеше да отиде на челно място в списъка на кандидатите. Не че се бе убедила сто процента в невинността му. Можеше просто да е попаднала на още един актьор на нивото на Де Ниро или Кордоба. Но и този път се съмняваше. Както и да е, Кларънс тепърва щеше да го разпита.

— Готов ли сте, мистър Новак? — попита Кларънс.

— Трябва да се обадя на дъщеря си.

— Предпочитам да не го правите — рече Мюз.

— Моля?

— Вече ви казах, че още не сме напълно сигурни. Аз ще й задавам въпроси, но нищо няма да й кажа. Ако изобщо се наложи, ще оставя това на вас.

Гай Новак кимна замаяно:

— Окей.

Кларънс го подхвана под лакътя и каза грижовно:

— Да вървим, мистър Новак. Насам.

Мюз изобщо не ги изгледа, докато вървяха по пътеката. Влезе в къщата и се отправи към кухнята. Двете момичета седяха с широко разтворени очи и се правеха, че ядат пуканки.

Мюз успя да докара някаква усмивка на лицето си.

— Казвам се Лорън Мюз. Работя към окръжната управа.

— Къде е баща ми?

— Ти ли си Ясмин?

— Аз съм.

— Татко ти отиде да помогне с нещо на един от моите служители. Ще се върне. Но засега искам да ти задам няколко въпроса, ако не възразяваш.

Тридесета глава

Бетси Хил седеше на пода в стаята на сина си. В ръката й беше старият мобифон на Спенсър. Батерията отдавна бе свършила. Тя просто го държеше, гледаше го и не знаеше какво да направи.

В деня, в който го откриха, бе заварила Рон да изнася мебелите от стаята му — така, както по-рано бе изнесъл стола му от кухнята. Бетси най-категорично се възпротиви. Между огъването и пречупването имаше такава огромна разлика, че дори и Рон можеше да я съзре.

В продължение на цели дни след самоубийството тя лягаше тук на пода, свита като зародиш в утробата, и ридаеше. Болката направо разкъсваше корема й. Искаше едно-единствено нещо — да умре; да се остави на агонията да я победи и да я погълне. Но не стана. Положи длани върху леглото и опъна чаршафите. Завря лице във възглавницата, но тя вече на нищо не миришеше. Кога бе станало това?

Сети се за разговора си с Тиа Бай и какво можеше да означава — сега и в крайна сметка. Нищо всъщност. В крайна сметка Спенсър вече не бе между живите. Поне в това отношение Рон имаше право. Истината, ако я научеше, нямаше да промени нищо, нямаше дори да помогне раната да зарасне. Нито пък щеше да й даде проклетото „примирение“, тъй като, честно казано, то не й бе нужно. Коя майка — майка, изневерила толкова много на детето си — би да продължи да живее, да забрави болката, да получи някакъв покой?

— Здрасти.

Вдигна очи. На вратата стоеше Рон. Направи опит да й се усмихне. Тя пъхна мобифона обратно в джоба си.

— Добре ли си? — попита я.

— Рон?

Зачака въпроса й.

— Трябва да разбера какво всъщност е станало през онази нощ.

— Знам — отвърна Рон.

— То няма да ни го върне. Съзнавам го. Дори няма да ни помогне да се почувстваме по-нормално. Но все пак смятам, че сме длъжни.

— Защо? — попита я той.

— И аз не знам.

Рон кимна. Влезе и се приведе над нея. За миг й се стори, че се кани да я прегърне и тялото й се вдърви. Той я усети, примига, после се изправи.

— Излизам — каза.

Обърна се и излезе. Бетси пак извади телефона от джоба си. Включи зареждащото устройство, после включи и телефона. Сви се пак като в утроба и отново заплака. Спомни си как и синът й лежеше в тази поза — и това ли беше по наследство? — на онзи студен, твърд покрив.

Провери списъка на последните му разговори. Нямаше нищо ново. И преди го беше правила, но не и през последните няколко седмици. През онази нощ Спенсър бе звънял три пъти на Адам Бай. Бе разговарял с него само час преди да пусне прощалния си текст. Този разговор бе траял само една минута. Адам бе казал, че линията била лоша и нищо не разбрал от думите на Спенсър. Дали пък не ме излъга? — помисли си тя сега.

Полицаите бяха намерили мобифона на покрива до тялото на Спенсър.

Сега тя го държеше. Затвори очи. Бе полузаспала, в онази пресечна точка между съня и будното състояние, когато чу звън. Първата й мисъл бе, че е мобифонът на Спенсър, но после осъзна, че е домашният им телефон.

Бетси искаше да го остави да включи на гласова поща, но после й мина през ум, че може да е Тиа Бай. Успя да се отлепи от пода. В стаята на Спенсър имаше дериват. Погледна номера на повиквателя. Не й беше познат.

— Ало?

Мълчание.

— Ало?

А от другата страна момчешки глас през сълзи изрече:

— Видях те с мама на покрива.

Бетси се стресна.

— Адам?

— Страшно ми е мъчно, мисис Хил.

— Откъде се обаждаш?

— От уличен автомат.

— Къде?

Още хлипове.

— Адам?

— Ние със Спенсър се срещахме във вашия заден двор. В онази горичка, където бяха двете люлки. Знаете ли ги?

— Да.

— Мога да те чакам там.

— Окей. Кога?

— Ние със Спенсър харесвахме това място, защото оттам се виждаше кой идва и кой си отива. Така че, ако кажеш някому, ще го видя. Обещай ми, че няма да кажеш.

— Обещавам. Кога?

— След един час.

— Окей.

— Мисис Хил?

— Кажи.

— Онова, което стана със Спенсър — рече Адам. — Аз бях виновен.

* * *

Още щом минаха последната пряка, Майк и Тиа съзряха мъжа с дългата коса и мръсните нокти да крачи по тревата пред дома им.

— Това не е ли Брет от твоята служба?

Тиа кимна.

— Помолих го да провери оня имейл, за партито у Хъф.

Свърнаха в алеята към гаража. Сюзън и Данте Лоримън също бяха навън. Данте им махна. Майк му отвърна. Погледна към Сюзън. Тя вдигна насила ръка, после тръгна да се прибира. Майк пак махна, — след което извърна поглед. Сега не му беше до любезности.