Дръж се здраво - Страница 80

Мобифонът му иззвъня, Погледна номера и се намръщи.

— Кой е? — попита Тиа.

— Айлийн. Федералните и нея са разпитвали. Трябва да се обадя.

Тиа кимна:

— Аз отивам да говоря с Брет.

Излезе от колата. Брет продължаваше да крачи напред-назад и да води развълнуван разговор със себе си. Тя му викна и спря.

— Някой е решил да те побърка, Тиа — каза Брет.

— Как така?

— За да съм сигурен, трябва първо да видя компютъра на Адам.

На Тиа й идваше да му зададе още куп въпроси, но така щеше само да изгуби време. Отвори и пусна Брет да влезе. Знаеше откъде да мине.

— Казала ли си някому за програмата, която ви инсталирах?

— За програмата за следене? Не. До снощи, имам предвид. Тогава се наложи да обясняваме на полицията и прочее.

— А преди това? Някой друг знаеше ли за нея?

— Не. Ние с Майк не се гордеем особено с това, което направихме. Чакай, и приятелят ни Моу знае всъщност.

— Кой?

— Ами той е почти кръстник на Адам. Но Моу никога не би сторил зло на сина ни.

Брет сви рамене. Влезли бяха в стаята на Адам. Компютърът си стоеше включен. Брет седна и зачука по клавиатурата. Отвори пощенската кутия на Адам и пусна някаква програма. По екрана минаваха разни символи. Тиа гледаше без нищо да разбира.

— Какво търсиш?

Той затъкна провисналата си коса зад ушите и се загледа в екрана.

— Чакай. Онзи имейл, за който ме пита, нали каза, че бил изтрит? Чудех се дали пък няма някъде някоя функция за изпращане на съобщението след определено време, но не открих и тогава… — Спря насред дума. — Чакай… Окей, ето го.

— Ето го кое?

— Нещо крайно необичайно, само това мога да кажа. Ти твърдиш, че Адам не си е бил у дома, когато се е получил имейлът. От друга страна, знаем, че имейлът е бил прочетен на неговия компютър, нали така?

— Да.

— Имаш ли представа кой е можел да бъде?

— Ни най-малко. И двамата с Майк бяхме на работа.

— Щото има и нещо още по-интересно: съобщението не само е било прочетено на компютъра на Адам. Изпратено е било от същия компютър.

Тиа направи гримаса.

— Значи някой е успял да влезе, включил е компютъра му, изпратил му е имейл от собствения му компютър за партито у Хъф, после е отворил имейла, след което го е изтрил. Така ли излиза?

— Горе-долу това искам да кажа.

— Защо ще му е притрябвало на някой да направи всичко това?

Брет вдигна рамене.

— За да те побърка. Друга причина не виждам.

— Но никой не знаеше за „Е-СпайРайт“. Освен Майк, аз и Моу и… — опита се да улови погледа му, но той извърна очи — и ти.

— Ей, не ме гледай така.

— Казал си и на Хестър Кримстайн!

— Само на нея. Повярвай ми.

Тиа се замисли. После пак огледа Брет с мръсните му нокти, наболата брада и модерната му, макар и силно износена тениска и се запита как е могла да има доверие на човек, когото не познава чак толкова много — каква глупост бе извършила всъщност?

Как изобщо вярваше, че всичките му думи са истина?

Беше й показал как може да влезе в интернет и чак от Бостън да провери сводките. Тогава нима бе толкова трудно да се предположи, че и той си е създал парола, с която да влиза в програмата и да ги чете. Тя как щеше да разбере? Как изобщо можеше да разбере човек какво всъщност има на компютъра си? Всякакви фирми инсталираха спайуер, за да следят какви сайтове посещаваш. Магазини ти дават карти за отстъпка, та да следят какво купуваш. Един господ знае фирмите-производителки на компютри какъв софтуер залагат фабрично на твърдия ти диск. Търсачките помнят точно какво те интересува и благодарение на нищожните разходи за памет никога не го изтриват.

Толкова ли беше трудно да се предположи, че Брет може да знае повече, отколкото си признава?

* * *

— Ало?

— Майк? — каза Айлийн Голдфарб.

Майк видя Тиа и Брет да влизат в къщата. Притисна телефона към ухото си.

— Какво става? — попита съдружничката си.

— Имах разговор със Сюзън Лоримън за биологичния баща на Лукас.

— Кога? — изненада се Майк.

— Днес. Тя ми се обади. Срещнахме се в закусвалнята.

— Е, и?

— Задънена улица.

— Истинският баща ли?

— Да.

— В какъв смисъл?

— Желае да го запази в тайна.

— Името на бащата ли? Жалко.

— Не името.

— А какво?

— Обясни ми защо няма смисъл да дълбаем в тази посока.

— Не те разбирам — рече Майк.

— Просто ми повярвай. Описа ми ситуацията. Задънена улица е.

— Не разбирам защо.

— И аз не разбирах, докато тя не ми обясни.

— И тя иска и причината ли да остане в тайна?

— Точно така.

— Предполагам, че става дума за нещо неудобно. Затова е разговаряла с теб, а не с мен.

— Не бих го нарекла неудобно.

— А как би го нарекла?

— Звучиш така, сякаш ми нямаш доверие.

Майк прехвърли телефона на другото ухо:

— При нормални обстоятелства, Айлийн, бих ти доверил и живота си.

— Но?

— Току-що бях разпитан от съвместен екип на ДЕА и федералната прокуратура.

Мълчание.

— И с теб са разговаряли, доколкото разбрах.

— Вярно е.

— А защо не ми каза?

— Бяха съвсем конкретни. Казаха, че ако ти съобщя, ще компрометирам важно федерално разследване. Заплашиха ме, че ще ме съдят за възпрепятстване на правосъдието и ще ме лишат от лекарските ми права, ако само дума обеля пред теб.

Майк нищо не каза.

— Имай предвид — отбеляза Айлийн с леко ледена нотка в гласа, — че и моето име е там, на рецептите.

— Знам.

— Какво, по дяволите, става, Майк?

— Дълга история.

— Знаеш ли какво ми казаха?

— Ти сериозно ли ми задаваш този въпрос?

— Показаха ми кочаните с наши рецепти. Дадоха ми и списъка на изписаните лекарства. Нито един от хората не е наш пациент. Да не говорим, че никога не ползваме поне половината от описаните там лекарства.