Дръж се здраво - Страница 81

К оглавлению

— Знам.

— И моята кариера виси на косъм — рече тя. — Аз положих основите на тази клиника. Знаеш какво значи тя за мен.

В гласа й имаше нещо непознато, нотка на някаква скрита обида.

— Съжалявам, Айлийн. Мъча се да разбера какво всъщност става.

— Смятам, че ми дължиш много по-подробно обяснение от това „дълга история“.

— Истината е, че не знам точно какво става. Адам изчезна. Трябва да го открия.

— Какво значи „изчезна“?

Той накратко й разказа. Когато свърши, Айлийн рече:

— Нямам никакво желание да задам обичайния въпрос.

— Тогава недей.

— Но не искам да загубя клиниката си, Майк.

— Нашата клиника, Айлийн.

— Прав си. Та ако има как да ти помогна да намериш Адам… — започна тя.

— Ще ти се обадя.

* * *

Наш спря микробуса пред апартамента на Пиетра в Хотърн.

Трябва да се разделят за известно време. Усещаше го. Пукнатините в отношенията им вече личаха. Не че нямаше да останат някак си свързани завинаги — но не както беше с Касандра. Изобщо не можеше да става сравнение. И все пак нещо оставаше, нещо, което все ги връщаше един към друг. В началото вероятно ставаше дума за отплата, за благодарност, че я е спасил от онова ужасно място, но пък може и да не е искала да бъде спасена. Спасяването й може би се бе превърнало в проклятие и сега тя носеше отговорност за него, а не обратното.

Пиетра погледна през стъклото.

— Наш?

— Кажи.

Тя докосна шията си.

— Онези войници, дето заклаха семейството ми. Всички онези гадости, които им причиниха. И на мен… — Млъкна.

— Слушам те.

— Смяташ ли, че те всички са били убийци, изнасилвачи и инквизитори? Ако нямаше война, пак ли са щели да вършат същото?

Наш не отвърна.

— Единият, когото намерихме, беше хлебар — каза тя. — Навремето ходехме в магазина му. Цялото ни семейство. Той беше много мил с нас. Даваше на децата близалки.

— Какво искаш да кажеш?

— Ако нямаше война — продължи Пиетра, — те просто щяха да живеят както преди. Щяха да са си хлебари, ковачи, дърводелци. Нямаше да се превърнат в убийци.

— И ти мислиш, че и с теб щеше да е същото, така ли? — попита я. — Че и ти щеше да си останеш актриса?

— Не говоря за себе си — каза Пиетра. — Говоря за онези войници.

— Добре, де, добре. Доколкото схващам логиката ти, ти смяташ, че поведението им се е определило от войната.

— Не си ли съгласен?

— Не съм.

Тя бавно извърна глава към него.

— А защо не си?

— Ти твърдиш, че войната ги е принудила да действат по неестествен за тях начин.

— Точно така.

— А не е ли било точно обратното? Войната да ги е освободила да покажат истинската си същност? Не смяташ ли, че не войната, а самото общество принуждава хората да действат срещу истинската си природа?

Пиетра отвори вратата и слезе. Той я изчака да влезе в сградата. Превключи на скорост и потегли. Трийсет минути по-късно паркира в една пряка между две необитавани на вид къщи. Не му трябваше микробусът да е на видно място на някой паркинг.

Залепи фалшивия мустак и нахлупи бейзболна шапка. Прекоси пеша трите преки до голямата тухлена сграда. И тя имаш запустял вид. Предната врата щеше да е заключена, убеден бе Наш. Но в една от страничните врати бе пъхнал достатъчно дебело парче картон. Отвори я и заслиза по стълбите.

По стените на коридора висяха детски рисунки. На една дъска за обяви бяха окачени съчинения. Наш спря и прочете няколко — всичките от третокласници, и все за тях си. Така учат децата в днешно време. Все „аз“, „аз“. Ти си страхотен. Ти си уникален, специален и никой, ама никой, не е обикновен — което, като се замислиш, приравнява всички ни към обикновеното.

Сви към една от класните стаи на долния етаж. На пода с кръстосани крака седеше Джо Луистън. В ръцете си държеше листове, а очите му бяха пълни със сълзи. Вдигна очи, когато чу Наш да влиза.

— Не става — каза Джо Луистън. — Тя продължава да праща имейлите.

Тридесет и първа глава

Мюз старателно разпита дъщерята на Мариан Гилеспи, но Ясмин не можа да й каже нищо ново.

Не била виждала майка си оттогава. Дори не знаела, че се е върнала в града.

— Мислех, че е в Лос Анджелис — каза Ясмин.

— Тя ли ти каза, че ще ходи? — попита Мюз.

— Да. — После се сети. — Всъщност, изпрати ми имейл. Мюз си спомни, че бе чула същото и от Гай Новак.

— Пазиш ли го?

— Трябва да проверя. Мариан Окей ли е?

— Ти на малко име ли наричаш майка си?

— Тя май нямаше желание да е майка — сви рамене Ясмин. — Та си рекох, защо да й го натяквам? И започнах да й викам Мариан.

Колко бързо растат, помисли си Мюз. И повтори въпроса си:

— Пазиш ли още имейла?

— Сигурно. Трябва да е в компютъра.

— Би ли ми разпечатала един екземпляр, ако обичаш?

Ясмин сбърчи вежди.

— Но ти не ми казваш за какво става дума — каза го без въпросителна нотка.

— Засега няма нищо, за което да се тревожиш.

— Ясно. Дечицата не бива да се тревожат излишно. А ако ставаше дума за собствената ти майка, а ти беше на моите години, щеше ли да искаш да знаеш?

— Напълно резонно. Но ние все още не знаем нищо конкретно. Татко ти скоро ще се върне. А на мен този имейл наистина ми е необходим.

Ясмин тръгна нагоре по стълбите. Приятелката й остана в стаята. Мюз по принцип би предпочела да разпита Ясмин насаме, но приятелката й сякаш й действаше успокояващо.

— Как каза, че се казваш? — попита Мюз.

— Джил Бай.

— А виждала ли си някога майката на Ясмин?

— Да, един-два пъти.

— Струваш ми се разтревожена.

Джил направи кисела физиономия.

— Защо да не съм? Ти си от полицията и питаш за майката на приятелката ми.