Дръж се здраво - Страница 87

К оглавлению

— Хванали ли са убиеца?

— Не. До днес дори не са знаели коя е.

— Искрено съжалявам, Гай.

— В момента пътувам към къщи. Ясмин още не знае. Трябва да й кажа.

— Разбира се.

— И не смятам, че Джил трябва да присъства.

— Абсолютно — съгласи се Тиа. — Веднага идвам да я взема. С нещо друго можем ли да ти помогнем?

— Засега не. Но може би няма да е лошо Джил да намине по-късно. Знам, че искам много, но Ясмин има нужда от приятелка.

— Разбира се. Всичко, каквото ви трябва с Ясмин.

— Благодаря ти, Тиа.

Той прекрати разговора. Тиа стоеше като гръмната. Пребита до смърт. Мозъкът й не го побираше. Поначало не можеше да върши много неща едновременно, но последните няколко дни наистина я бяха довършили.

Грабна ключовете, замисли се дали да не се обади на Майк, но се отказа. Фокусирал се бе, подобно на лазер, върху издирването на Адам. Не биваше да го прекъсва. Когато излезе навън, небето синееше с блясъка на яйце на червеношийка. Погледна надолу по улицата — смълчани домове, добре подстригани зелени площи. Греъм и съпругата му бяха навън. Той учеше шестгодишния си син да кара колело, държеше седалката отзад, докато момчето въртеше педалите — още един ритуал за създаване на доверие, от рода на онези упражнения, при които се отпускаш да паднеш назад, понеже знаеш, че другият е готов да те поеме. Греъм се бе занемарил физически до безнадеждна степен. С длан на челото, за да не й блести слънцето, жена му ги наблюдаваше от двора. На лицето й грееше усмивка. На съседната алея Данте Лоримън паркира своето БМВ–5-а.

— Здравей, Тиа.

— Здрасти, Данте.

— Как си?

— Добре съм, а ти?

— И аз.

Естествено, и двамата лъжеха. Тя пак се огледа в двете посоки. Къщите толкова много си приличаха — яки сгради, от които се очакваше да закрилят прекалено крехките си обитатели. Лоримънови бяха с болен син. Нейният собствен син го нямаше и най-вероятно бе замесен в някакво престъпление.

Мобифонът й иззвъня, докато се наместваше зад волана. Погледна номера — Бетси Хил. Може би най-добре щеше да е да не се обади. В края на краищата те двете с Бетси преследваха коренно различни цели. Нямаше намерение да й разправя за фарм партитата или за подозренията на полицията. Поне засега.

Телефонът пак иззвъня.

Понечи да натисне червения бутон за прехвърляне в гласова поща. Важното за този момент бе да намерят Адам. Всичко останало отиваше на заден план. Но пък Бетси може да е открила нещо, което да й подскаже какво става.

Натисна зеления бутон.

— Ало?

— Току-що видях Адам — каза Бетси.

* * *

Счупеният нос на Карсън започваше да го боли. Наблюдаваше Розмари МакДевит, докато тя оставяше слушалката.

Клуб „Джагуар“ бе потънал в тишина. След несъстоялото се сбиване с Бай и приятеля му с канадската ливада Розмари го бе затворила и бе разпратила всички да си вървят у дома. Останаха само двамата с Карсън.

Тя бе красавица, разкошна мацка, но обичайно бойката й фасада май беше на път да се разпадне. Тя обви раменете си с двете си ръце.

Карсън седеше насреща й. Болката в носа не му позволи да направи презрителна гримаса.

— Старецът на Адам ли беше?

— Той.

— Трябва да се отървем и от двамата.

Тя поклати глава.

— Защо?

— Просто остави всичко на мен — каза тя.

— Ти май не си даваш сметка какво става.

Розмари не отвърна.

— Хората, за които работим…

— Ние не работим за никого — прекъсна го тя.

— Добре де, както искаш ги наречи: нашите съдружници, нашите пласьори. Те са опасни.

Тя затвори очи.

— Никой нищо не може да докаже.

— Така си мислиш ти.

— Просто остави всичко на мен, Окей?

— Но той е на път да дойде.

— Именно. Ще разговарям с него. Знам какво правя. Отивай си.

— За да останеш с него насаме?

— Не в този смисъл — поклати глава Розмари.

— А в какъв?

— Мога да се споразумея с него. Да го убедя. Просто остави нещата на мен.

* * *

Застанал сам на хълма, Адам сякаш още чуваше гласа на Спенсър.

Истински съжалявам…

Адам затвори очи. Съобщенията от гласовата поща. Още не ги бе изтрил. Слушаше ги всеки ден и оставяше болката да го разкъсва отново и отново.

Адам, моля те, обади ми се…

Прости ми, Окей? Само кажи, че ми прощаваш…

И в съня си ги чуваше всяка нощ, особено онова, последното, на което езикът на Спенсър вече се преплиташе и той явно е падал стремглаво към смъртта си.

Не го правя заради теб, Адам. Разбираш ли ме? Опитай се да ме разбереш. Заради себе си го правя. Много ми е тежко. Открай време ми е тежко…

На хълма до училището Адам чакаше ДиДжей Хъф. Бащата на ДиДжей, шефът на полицията, който бе израснал в града, разправяше, че навремето момчета от гимназията се събирали тук да се друсат. Било сборно място за хулиганите. Другите заобикаляли хълма отдалеч.

Огледа се. Далеч под него бе футболното игрище. Играл бе навремето в някаква детска група, но сокърът така й не му хареса. Предпочиташе леда — студа и плъзгането на кънките. С огромно удоволствие нагласяваше по себе си всичките му там кори и маската и се съсредоточаваше върху основната задача — да опази вратата суха. От него зависеше едва ли не всичко. Ако си добър, ако си безгрешен, няма начин тимът ти да загуби. Повечето деца се бояха от подобна отговорност. Адам я поемаше с цялата си душа.

Прости ми, Окей…

Не, помисли си Адам, ти трябва на мен да ми простиш.

Настроенията на Спенсър открай време си бяха непостоянни — ту превъзбуден до небесата, ту потиснат от някаква размазваща депресия. Понякога разправяше как щял да избяга от дома си и да започне свой собствен бизнес, но най-вече го занимаваше темата за смъртта, която щяла да сложи край на болката. Малко или повече, подобни приказки можеха да се чуят от всеки подрастващ. Предната година Адам дори бе тръгнал да сключва пакт за самоубийство със Спенсър, но за него самия всичко си оставаше само на приказка.