Дръж се здраво - Страница 88

А трябваше да се усети, че Спенсър наистина ще го стори.

Прости ми…

А прошката щеше ли да промени нещата в крайна сметка? Що се отнася до същата вечер, вероятно — да. Приятелят му щеше да просъществува още един ден. След него — и друг. А после? Кой знае?

— Адам?

Извърна се. Беше ДиДжей Хъф.

— Окей ли си? — попита го ДиДжей.

— Намерил се кой да пита.

— Не очаквах да стане така. Забелязах, че баща ти ме следи и се обадих на Карсън.

— След което избяга.

— Не очаквах те да го нападнат.

— А какво мислеше, че ще стане, ДиДжей?

Той сви рамене, а на Адам му направиха впечатление кръвясалите му очи, избилата по лицето му пот и полюляващата се стойка.

— Надрусал си се — каза Адам.

— Чудо голямо. Не те разбирам обаче. Как можа да кажеш на баща си?

— Нищо не съм му казвал.

Адам бе измислил какво точно щеше да направи през онази нощ. Бе ходил дори до специализирания магазин за охранителна техника в града. Мислеше, че ще му трябва жица, както бе виждал да става по телевизията, но му предложиха нещо с вид на обикновена химикалка, което можело да записва звука, и катарама за колан, която заснемала видео. Беше си наумил да запише всичко и да го занесе в полицията — не в местната, тъй като там работеше бащата на ДиДжей, — пък после, да става каквото ще. Поемаше голям риск, но нямаше друг избор.

Затъваше.

Усещаше как се е устремил към дъното и съзнаваше, че ако сам не се спаси, щеше да свърши като Спенсър. Именно това искаше да избегне, а оттам се оформиха и плановете му за последната вечер.

А баща му, за беля, изведнъж си науми да го води на мача на „Рейнджърс“.

В никакъв случай не можеше да отиде. Сигурно имаше някаква дребна възможност да поотложи плана си, но ако не се появеше вечерта, Розмари, Карсън и останалите щяха да станат подозрителни. Усещаха го, че се е разколебал. Веднъж вече го бяха придърпали обратно със заплахата, че ще го накиснат. Нямаше друг избор, освен да се измъкне и да отиде в „Джагуар“.

А когато баща му се появи, целият му план отиде на кино.

Ръката му гореше от раната от ножа. Сигурно ще трябва да я шият, има вероятност дори да се инфектира. Помъчил се бе да я промие, но насмалко не припадна от болката. Засега обаче се търпеше. Нека първо оправи цялата тая история.

— Карсън и другите казват, че си ни бил приготвил капан — рече ДиДжей.

— Нищо подобно — излъга Адам.

— Баща ти е дошъл първо у нас.

— Кога?

— Не знам точно. Може би час преди да стигнем в Бронкс. Моят баща го видял как седи в кола на отсрещната страна на улицата.

Адам искаше да обмисли нещата, но нямаше време.

— Трябва да сложим край на цялата тази работа, ДиДжей.

— Виж какво, говорих вече с баща ми. Той работи по случая. Полицай е. Тия неща са му ясни.

— Спенсър умря.

— За това не отговаряме.

— Напротив, ДиДжей.

— Спенсър си беше объркан. Сам си сложи край.

— Но ние го оставихме да умре. — Адам погледна надясно. Сви ръката си в юмрук — последният човешки жест, докоснал Спенсър. Юмрукът на първия му приятел. — Аз го ударих.

— Както и да е. Ако искаш да се чувстваш виновен — твоя си работа. Но не може да повлечеш и останалите със себе си.

— Не става дума само за вина. Опитаха се да убият баща ми. И мен искаха да убият, по дяволите.

— Нищо не разбираш — поклати глава ДиДжей.

— Какво да разбирам?

— Предадем ли се, спукана ни е работата. Най-вероятно ще ни пъхнат в пандиза. Край на всякакво следване. Розмари и Карсън на кого мислиш, че са продавали таблетките — на Армията на спасението ли? В цялата тая работа участват и хора от мафията, не разбираш ли? Карсън се е побъркал от шубе.

Адам не каза нищо.

— Моят старец каза, че е достатъчно да си траем и всичко ще се размине.

— Ти вярваш ли му?

— Аз те вкарах там, но нищо повече не могат да ми лепнат. А кочаните с рецептите са на баща ти. Просто трябва да им кажем, че сме дотук.

— И ако не ни пуснат?

— Баща ми ще упражни натиск. Той казва, че можел да ни оправи. В най-лошия случай вземаме адвокат и млъкваме тотално.

Адам зачака да чуе продължението.

— Решението се отнася до всички ни — каза ДиДжей. — Ще прецакаш не само своето бъдеще, но и моето. И Кларк е замесен, И Оливия.

— Този аргумент вече съм го слушал.

— И все още е валиден, Адам. Може да не са толкова пряко замесени, колкото ти и аз, но и те ще загазят.

— Не съм съгласен.

— С какво?

Адам изгледа приятеля си:

— Ти така ли си действал цял живот, ДиДжей?

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, щом закъсаш и хоп — баща ти те спасява.

— Ти на кой ги приказваш тия, бе?

— Не можем да оставим всичко просто така.

— Спенсър се самоуби. Ние нищо не сме му правили.

Адам погледна надолу през дърветата. Футболното игрище бе празно, но по пистата още тичаха неколцина. Изви глава леко наляво. Опита се да намери с поглед онова парче от покрива, където бяха открили Спенсър, но то бе зад предната кула. ДиДжей застана до него.

— Едно време баща ми е киснел тук — каза ДиДжей. — Когато учел в гимназията. Бил е едно от лошите момчета, нали разбираш? Пушел козчета и пиел бира. Биел се.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа следното. В онези дни е имало възможност да надживееш грешките си. Хората обръщали глава настрани. Бил си младеж — полагало ти се е да по-изпуснеш малко пара. Когато бил на нашите години, баща ми откраднал кола. Е, хванали го, но успял да се измъкне с някакво извънсъдебно споразумение. Сега е един от най-видните пазители на законите в града. А какво щеше да излезе от него, ако растеше сега? Щеше да изперколяса. Представи си в какво абсурдно време живеем. Свирнеш на някое момиче — хайде в пандиза. Дори само да бутнеш с гърди някой в коридора, пак ще ти изрисуват някакво обвинение. Една грешка — и да те няма. Баща ми казва, че всичко това било глупости. Как щели сме да се ориентираме в живота?