Дръж се здраво - Страница 89

— Но това не значи, че можем да правим каквото си поискаме.

— Слушай, Адам. Само след две години заминаваме да следваме. Всичко това ще остане в миналото. Та ние не сме престъпници. Не можем да оставим тоя миг да разбие целия ни живот.

— Разби Спенсъровия.

— Не сме виновни ние.

— А онези едва не убиха баща ми. Наложило се е да го закарат в болница.

— Знам. Както знам и какво щеше да ми е, ако ставаше въпрос за моя баща. Но не трябва да откачаш по този повод. Успокой се и премисли нещата. Вече говорих с Карсън. Той иска да отидем при него и да обсъдим положението.

— Идеално — намръщи се Адам.

— Сериозно ти говоря.

— Но той е ненормален, ДиДжей. Много добре го знаеш. Нали току-що сам ми го каза: мислел е, че ви поставям капан.

Адам се напъна да проясни мозъка си, но изпитваше адска умора. Не бе мигнал цяла нощ. Болеше го, бе каталясал и объркан. Не бе спирал да мисли, но и сега нямаше представа какво да направи.

Трябваше да каже истината на родителите си.

Нямаше как, обаче. Прекаленото друсане води дотам, че започваш да възприемаш за врагове единствените хора, които те обичат безусловно и ще те обичат завинаги, без значение колко си закъсал.

Нима не бяха го следили?

Това поне го знаеше със сигурност. Нямаха му доверие. Първоначално тази мисъл го бе вбесила, но след като по-размисли, сам си зададе въпроса: а той беше ли заслужил доверието им?

Както и да е, предната вечер бе изпаднал в паника. Беше избягал и се беше скрил. Имаше нужда от време за размисъл.

— Трябва да говоря с нашите — каза.

— Не те съветвам да го правиш.

Адам го изгледа.

— Дай ми телефона си.

ДиДжей поклати глава. Адам пристъпи напред и сви юмрук.

— Не ме карай сам да си го взема.

Очите на ДиДжей се насълзиха. Вдигна ръка, извади мобифона си и го подаде на Адам. Адам набра домашния си телефон. Никой не се обади. Набра мобифона на баща си. Пак никакъв отговор. Позвъни и на майка си. Същото.

— Адам? — каза ДиДжей.

Позамисли се, преди да набере следващия. Вече й звъня веднъж, само, за да й каже, че е добре и да я накара да се закълне, че няма да съобщи на родителите му.

Набра номера на Джил.

— Ало?

— Аз съм.

— Адам? Ела си, моля ти се. Знаеш ли колко ме е страх?

— Къде са мама и татко?

— Мама идва да ме прибере от Ясмин. Тати те търси.

— Имаш ли представа къде е?

— Май за Бронкс замина. Мама спомена нещо такова. И за клуб „Джагуар“.

Адам затвори очи. По дяволите. Вече знаеха.

— Слушай, аз трябва да вървя.

— Къде отиваш?

— Няма страшно. Не се тревожи. Като видиш мама, кажи й, че си се чула с мен, че съм добре и че скоро ще се върна у дома. Кажи й да се обади на татко и да го накара и той да се прибере, Окей?

— Адам?

— Само това й кажи.

— Много ме е страх.

— Не се плаши, Джил, чу ли? Само направи това, което ти казвам. Скоро всичко ще свърши.

Приключи разговора и погледна ДиДжей.

— С колата ли си?

— Да.

— Трябва да бързаме.

* * *

Наш видя необозначената полицейска кола да спира пред къщата.

От нея излезе Гай Новак. Цивилният полицай понечи също да слезе, но Новак му махна с ръка да си върви. Протегна се през отворения прозорец, ръкува се с ченгето и се запъти като замаян към входната врата.

Наш усети, че телефонът му вибрира. Вече не му се налагаше да проверява кой го търси. Знаеше, че пак ще е Джо Луистън. Беше изслушал първото му отчаяно съобщение само преди няколко минути:

Божичко, Наш, какво си замислил? Не това исках от теб. Моля те, не наранявай никого повече, Окей? Само… Мислех, че само ще й поговориш, или ще се добереш до видеото, или нещо такова. И ако познаваш и другата жена, моля ти се, не й прави нищо лошо. Ох, господи, господи…

И така нататък.

Гай Новак влезе у дома си. Наш се приближи. Само след три минути входната врата отново се отвори. Излезе жена. Приятелката на Гай Новак. Той я целуна по бузата. Вратата се затвори подире й. Гаджето тръгна по пътеката. Когато стигна до колата, се обърна назад и поклати глава. Може и да плачеше, но Наш не я виждаше добре.

След трийсет секунди и тя си замина.

Сега вече времето му бе наистина ограничено. Някъде нещо беше объркал. Бяха разпознали Мариан. Съобщиха го по новините. Полицията бе разпитала мъжа й. Хората си мислят, че полицаите са тъп народ. Ама не са. Всички предимства бяха на тяхна страна. Наш винаги се бе съобразявал с този факт. Именно заради това си беше направил всичкия труд да скрие самоличността на Мариан.

Чувството за самосъхранение му подсказваше да бяга, да се скрие, да се измъкне от страната. Но това не му вършеше работа. Все още имаше възможност да помогне на Джо Луистън, дори ако Джо не искаше да помогне сам на себе си. После ще му се обади и ще го придума да си мълчи. А и самият Джо може в някой миг да погледне трезво на нещата. Засега бе в паника, но нали именно той бе потърсил помощ от Наш? Вероятно щеше сам да осъзнае кой е правилният ход.

Усещаше вече сърбежа. Лудото, както обичаше да го нарича. Знаеше, че в къщата има деца. Нямаше никакъв интерес да им причинява болка — или се самозалъгваше? Понякога и сам не знаеше. Хората постоянно се самозаблуждават, а склонността не бе чужда и на Наш понякога.

От чисто практическа гледна точка обаче нямаше никакво време за губене. Трябваше да действа моментално. Със или без лудото, децата можеха да пострадат и случайно.

В джоба си имаше нож. Извади го и се запъти към задната врата на къщата на Новак. Зае се с ключалката.

Тридесет и четвърта глава

Розмари МакДевит седеше в кабинета си в клуб „Джагуар“. Елекът и татуировките й бяха скрити под едно свръхголямо горнище от анцуг. Тя направо плуваше из него, а ръцете й се криеха в дългите му ръкави. Така изглеждаше по-дребна, по-безопасна и уязвима. Вероятно точно това е целта й, помисли си Майк. Пред нея имаше чаша кафе. Пред Майк също.