Дръж се здраво - Страница 90

— Полицаите окичиха ли те с жици? — попита тя.

— Не.

— Имаш ли нещо против да ми дадеш мобифона си, ей така, за всеки случай?

Майк сви рамене и й го подхвърли. Тя го изключи и го остави на бюрото между двама им.

Петите й бяха върху седалката на стола, коленете й също се криеха в анцуга. Отвън, в колата, чакаше Моу. Не му се искаше да пусне Майк. Боеше се от клопка, но съзнаваше и факта, че нямат избор. Тук бе най-сигурната им следа към Адам.

— Не ме интересува всъщност какво точно правите тук, освен доколкото има някаква връзка със сина ми — каза Майк. — Знаеш ли го къде е?

— Нямам представа.

— Кога за последно го видя?

Погледна го с ваклите си очи. Май се опитваше да го работи, но това изобщо не го интересуваше. Трябваха му отговори. Ако се наложеше, и той можеше да играе тази игра.

— Снощи.

— Къде по-точно?

— Долу, в клуба.

— Да се весели ли беше дошъл?

— Съмнявам се — усмихна се Розмари.

Той не реагира.

— Разговаряла си с него по инстант месинджъра, нали? ТисиСиДжей8115.

Тя не отговори.

— Писа на Адам да си трае — и всичко ще е наред. А той ти писа, че го е пресрещнала майката на Спенсър Хил, нали така?

Коленете й продължаваха да са на стола. Тя ги обви с ръце.

— Откъде си тъй добре запознат с личните му разговори, доктор Бай?

— Това не ти влиза в работата.

— Как го проследи до клуб „Джагуар“ снощи?

Майк не каза нищо.

— Сигурен ли си, че искаш разговорът да продължи в тази насока? — запита го тя.

— Мисля, че нямам избор.

Тя погледна някъде над рамото му. Майк се извърна. През стъклото го гледаше кръвнишки Карсън със счупения нос. Майк срещна погледа му и спокойно зачака. След няколко секунди Карсън не издържа и замина нанякъде.

— Но те са си деца — каза Майк.

— Ни най-малко.

Остави думите й без коментар.

— Разказвай.

Розмари се облегна назад.

— Ще говорим хипотетично, Окей?

— Щом искаш.

— Искам. Да приемем, че си момиче от малко градче. Брат ти умира от свръхдоза.

— Не и според полицията. Те нямат доказателства, че това наистина е станало.

Тя направи презрителна гримаса:

— Това от федералните ли го чу?

— Не намерили нищо, което да подкрепи твърдението ти.

— Просто защото промених някои от фактите.

— Кои факти?

— Името на градчето, името на щата.

— Защо?

— Основната причина? В нощта, в която брат ми умря мен ме арестуваха за намерение да продавам. — Срещна погледа му. — Точно така. Аз бях тази, която снабдяваше брат ми с наркотици. Тази подробност не влиза в разказа ми. Хората са склонни да правят прибързани заключения.

— Давай нататък.

— Затова основах клуба „Джагуар“. Вече ти обясних философията си. Исках да създам убежище, където младите да се веселят и отпуснат в безопасност. Исках да канализирам по един контролиран начин естествената им склонност да се бунтуват.

— Добре.

— Така и започнах. Скъсах си задника от работа, но успях да събера достатъчно начален капитал. За една година успяхме да отворим врати. Нямаш представа колко трудно ми беше.

— Представям си, но ни най-малко не ме интересува. Превърти напред до мястото, където започвате да организирате фарм партита и да крадете кочани с рецепти.

Тя се усмихна и поклати глава:

— Не е точно така.

— Ъхъ.

— Днес четох във вестника за една вдовица, която работела доброволно за местната енория. През последните пет години е отмъкнала над двайсет и осем хиляди долара от кошницата с лептата. Ти чете ли го?

— Не съм.

— Но пък си чул за други подобни случаи, нали? Десетки. Като един, дето работел в благотворителна организация и отклонил достатъчно пари да си купи лексус. Ти как мислиш, че просто се е събудил една сутрин и е решил да го направи?

— Нямам представа.

— Оная вдовица. Обзалагам се, че знам какво е станало. Брояла един ден парите от лептата, закъсняла, а колата й била повредена, та нямало как да се прибере. Било вече тъмно. Поръчала си такси и вероятно си е рекла — толкова доброволен труд съм положила, редно е църквата да плати. Не иска разрешение. Грабва пет долара от кошницата. Готово. Сигурно й дължат много повече. Май тия работи точно така почват. Лека-полека. Мине не мине време, и чуваме, че арестували някого за присвояване от училище, от черква, от благотворително дружество. А всеки един е започнал с малко и постепенно — със скоростта на малката часовникова стрелка. Нито един от тях не смята, че е направил нещо лошо.

— И същото се случи и с клуб „Джагуар“?

— Мислех, че младежите искат да се веселят по един по-социално приемлив начин. Но излезе като програмата за среднощен баскетбол. Да, искаха да се веселят, но и да пият, и да се друсат. Място за бунтуване не се създава. Не можеш да го направиш безопасно и без наркотици, защото точно в това е смисълът на бунта — да не се чувстваш в безопасност.

— И концепцията ти се провали — констатира Майк.

— Престанаха да идват. Или ако идваха, не се задържаха. Лепнаха ни етикета, че сме скапани. Гледаха ни, сякаш бяхме евангелистка секта, която те кара да се закълнеш, че ще останеш девствена.

— Но не разбирам какво е станало после — каза Майк. — Започна да им разрешаваш да си внасят наркотици, така ли?

— Не точно. Те просто си идваха с тях. Отначало дори не знаех, но после съзрях някакъв резон. С малко и постепенно, нали помниш. Едно-две момчета донесоха от дома лекарства, които се продават с рецепта. Нищо кой знае какво. Все пак не става дума за кокаин или хероин. Говорим за лекарства, одобрени от Агенцията за контрол върху храните и лекарствата.