Дръж се здраво - Страница 91

— Глупости — рече Майк.

— Моля?

— Това са наркотични субстанции. В някои случаи — много силни. Именно затова се дават с рецепта.

— Е, да, един лекар не може друго да каже — изсмя се тя. — Нали ако му отнемат правото да решава кой пациент какво да взема, бизнесът му ще умре. Достатъчно загуби търпите от Медикеър, Медикейд и застрахователните компании.

— Глупости — повтори Майк.

— За теб може и да са. Но не всеки лекар е толкова съзнателен.

— Ти оправдаваш едно престъпление.

Розмари сви рамене.

— Може и да си прав. Във всеки случай, именно така започна — няколко младежи донесоха таблетки от къщи. Лекарства, като си помислиш. Предписвани и законно придобити. Когато за пръв път научих, страшно се разстроих, но после видях колко голяма клиентела привличаме. Така или иначе щяха да го правят, а аз поне им осигурявах безопасно място за целта. Дори наех фелдшер. Да работи в клуба за всеки случай, ако нещо стане. Не разбираш ли? Успях да ги привлека. Тук щяха да се чувстват по-добре, отколкото ако бяха другаде. И програми създадох, та да могат да говорят за проблемите си. Нали видя листовките за психоаналитиците? Някои от младежите ги посещаваха. Доброто, което правим, превишава злото.

— Постепенно — каза Майк.

— Точно така.

— А на теб, естествено, ти трябва и да правиш печалба. Научаваш за колко тези лекарства се продават на улицата и започваш да си искаш своя дял.

— За клуба, не за мен. За покриване на разходите. Заплатата на фелдшера, например.

— Нищо по-различно от вдовицата, откраднала парите за таксито.

Розмари се усмихна, макар и безрадостно.

— Именно.

— А след това се появи Адам. Докторският син.

Точно както го бяха описали полицаите. Предприемачество. Причините й всъщност не го вълнуваха. Можеше да го залъгва, а можеше и истината да казва. Какво значение има? Май беше права за онова, дето описваше как хората се плъзгат бавно и полека по наклонената плоскост. Вдовицата надали е предложила доброволния си труд с намерението да краде от лептата. В един момент обаче нещата търпят развитие. Преди две години имаха подобен случай в детската бейзболна лига в града им. Все се чуваше за подобни деяния я в някоя училищна управа, я в кметството; и всеки път като го чуеш, ти е трудно да го повярваш. Та това са хора, които познаваш. Добри хора. Сигурен ли си? Какво ги кара да постъпват така: обстоятелствата, или това, което Розмари описваше — отрицанието на очевидното?

— Какво стана със Спенсър Хил? — попита Майк.

— Самоуби се.

Майк поклати глава.

— Казвам ти това, което знам.

— Тогава защо Адам трябва да си трае, както му пишеш в съобщението си?

— Спенсър Хил се е самоубил.

Майк отново поклати глава.

— Той тук се е назобал със свръх дозата, нали?

— Не.

— Но това е единственото логично заключение. Затова на Адам и приятелите му им се налага да си траят. Защото ги е страх. Не знам какъв натиск си им оказала. Вероятно си ги наплашила, че и тях ще ги арестуват. Затова именно всички ги мъчи чувството за вина. Затова Адам не може повече да понася себе си. Той е бил със Спенсър през онази нощ. Не само е бил с него, а и е помогнал да качат тялото му на онзи покрив.

Устните й се извиха от лека усмивка:

— Ти май хич си нямаш и хабер, доктор Бай.

Никак не му хареса тонът й.

— Светни ме тогава.

Коленете на Розмари продължаваха да са под анцуга — тийнейджърска поза, която й придаваше младежки и невинен вид, какъвто тя според него не заслужаваше.

— Ти изобщо не познаваш сина си, нали?

— Едно време го познавах.

— И тогава не си. Само си си мислел. Но ти си му баща. Не се предполага да знаеш всичко. Предполага се те да се откъснат. Като казвам, че не го познаваш, имам предвид нещо положително.

— Не те разбирам.

— Активирал си GPS-а на телефона му. Така си разбрал къде е. Явно следиш и какво прави на компютъра си и четеш пощата му. И смяташ, че това е нещо полезно, а то всъщност спъва развитието му. Родителят не бива да знае какво прави детето му във всеки един момент.

— Дай им простор за бунт, така ли?

— Донякъде, да.

— Ако те познавах от по-рано, може би щях да успея да го възпра — наежи се Майк.

— Мислиш ли? — Розмари наведе глава, сякаш отговорът му наистина я интересуваше. Когато той не отвърна, тя продължи: — Това ли са бъдещите ти намерения? Да следиш всяко движение на децата си?

— Виж какво, Розмари. Бъди така добра да не се тревожиш за бъдещите ми родителски планове, Окей?

Тя го изгледа внимателно. Посочи синината на челото му.

— Съжалявам за това.

— Ти ли насъска онези готици насреща ми?

— Не. До тази сутрин даже не знаех, че е станало.

— Кой ти каза?

— Няма значение. Снощи синът ти беше тук и положението беше малко несигурно. Изведнъж ти се явяваш изневиделица. ДиДжей Хъф е забелязал, че го следиш. Обадил се. Карсън вдигнал телефона.

— Той и приятелите му се опитаха да ме убият.

— И сигурно са щели да го направят. Все още ли мислиш, че са деца?

— Спасил ме един гард.

— Не. Гардът само те е намерил.

— Какво искаш да кажеш?

Тя поклати глава:

— Когато разбрах, че са те нападнали, а после се явиха и полицаите… сякаш ме разбуди звън на будилник. Сега просто търся начин да сложа край на всичко това.

— По какъв начин?

— И аз не знам. Затова те помолих да дойдеш. Да съставим заедно някакъв план.

Сега вече му стана ясно защо тя споделяше с такава охота всичко. Знаеше, че федералните са по следите й, че е време да инкасира чиповете си и да напусне масата. Нужна й бе помощ и смяташе, че един уплашен баща лесно ще се съгласи.