Дръж се здраво - Страница 92

— Аз вече имам план — каза той. — Отиваме при федералните и им казваме истината.

— За сина ти това може да не е най-доброто — поклати тя глава.

— Той е непълнолетен.

— Въпреки това. Замесени сме вкупом в тази бъркотия. Трябва да намерим начин да се отървем от нея.

— Но ти си предоставяла незаконни субстанции на непълнолетни.

— Не е вярно, както вече ти обясних. Може да са използвали заведението ми за размяна на лекарства по предписание. Но вероятно само толкова ще успеят да докажат. Но не могат да докажат, че съм знаела.

— А откраднатите кочани с рецепти?

Тя вдигна вежда.

— Да не искаш да кажеш, че аз съм ги откраднала?

Мълчание.

Тя улови погледа му.

— Аз имам ли достъп до твоя дом или кабинет, доктор Бай?

— Федералните са те следили. Отдавна те разработват. Мислиш ли, че тези готици ще удържат пред заплахата да отидат в затвора?

— Те обожават клуба. Едва не са те убили, за да го защитят.

— Хайде, стига. Щом попаднат в стаята за разпити, моментално ще се огънат.

— Плюс това има и други съображения.

— Като например?

— Като например, кой според теб е разпространявал лекарствата на улицата? Сигурен ли си, че си готов синът ти да свидетелства срещу подобни типове?

На Майк му идваше да се пресегне праз масата и да й извие врата.

— Защо замеси сина ми в тези неща, Розмари?

— Именно от тях трябва да го измъкнем. Трябва единствено върху това да съсредоточиш вниманието си. Трябва да се отървем от това нещо — заради самата мен, но още повече заради сина ти.

Майк посегна към мобифона си.

— Не виждам какво има повече да говорим.

— Ти имаш адвокат, нали?

— Имам.

— Тогава не предприемай нищо, докато не разговарям с него, Окей? Толкова много неща са заложени на карта. Има и други деца, за които да се тревожим — приятелите на сина ти.

— Останалите не ме вълнуват. Само моят.

Включи мобифона, а той веднага иззвъня. Погледна екранчето. Търсеше го Хъф. Допря го до ухото си.

— Татко?

Сърцето му престана да бие.

— Адам? Добре ли си? Къде си?

— В клуб „Джагуар“ ли си?

— Да.

— Излизай. Аз идвам натам по улицата. Моля те, излез незабавно.

Тридесет и пета глава

„Джентълменският клуб“, в който Антъни работеше като гард три дни в седмицата, бе гадно заведение, наричащо се „Ъпскейл плежър“. Голям майтап, щото беше една влажна дупка. Преди това работеше в един стриптийз клуб — „Хоумрекърс“. Като име поне бе по-откровено и придаваше на мястото определен характер.

Повечето дни караше обедната смяна. Човек може да си помисли, че посещаемостта през тези часове е ниска и че се увеличава едва с настъпването на нощта. И ще сбърка.

Дневната клиентела на един стрипклуб сякаш е взета направо от Обединените нации. Има представители на всяка раса, вяра, цвят на кожата и обществено-икономическа класа. Мъже в официални костюми, в червени вълнени блейзъри, които напомняха на Антъни за ловджии, с еспадрили „Гучи“ и имитации на ботуши „Тимбърлънд“. Млади хубавци, сладкодумни мошеници, хора от предградията и плодове на кръвосмешението. Всякакви идваха.

Долнокачественият секс — великият обединител.

— Имаш десет минути за почивка, Антъни.

Антъни се запъти към вратата. Макар и клонящо към залез, слънцето го накара да примига. Така бе във всички тези заведения, дори и нощем. Тъмнината в стрипклубовете е някак си особена. Излизаш навън и започваш да я прогонваш с мигане, сякаш си Дракула по време на запой.

Посегна да извади цигара, но се сети, че ги отказва. Не че искаше, но жена му бе бременна, а той открай време й беше обещал — никакъв вторичен дим около бебето. Сети се за Майк Бай и проблемите, които децата му му създаваха. Майк беше готин. Твърд тип, нищо че бе следвал в „Дартмът“. Не отстъпва. Някои се правят на пичове само след като са пили, или защото искат да впечатлят гаджето. Други се репчат от тъпота. Но Майк не бе от тях. Просто нямаше ръчка за заден ход. Стабилен. Колкото и да е странно, на Антъни му се искаше и той да е като него.

Погледна часовника. От почивката оставаха само две минути. Леле, ама как му се пушеше само. За обедната смяна плащаха по-малко, отколкото за нощната, но пък и проблемите бяха далеч по-малко. Не вярваше в разните там суеверия, но луната явно упражняваше някакво влияние. Нощите бяха създадени за сбивания, а при пълнолуние направо не му оставаше време да си отдъхне. На обяд момчетата бяха по-кротки. Седяха си, гледаха и дъвчеха боклуците от най-отвратителната „шведска маса“, която човек може да си представи — гадости, които Майкъл Вик не би дал и на куче.

— Край на почивката, Антъни.

Той кимна и се запъти към вратата, но в този миг мерна минаващия покрай него младеж с допрян до ухото мобифон. Зърна го само за секунда, може би и за по-кратко, и всъщност не видя лицето му. Но зад него вървеше един друг, явно бяха заедно. И онзи беше с яке.

Гимназиално яке.

— Антъни?

— Само за секунда — рече. — Трябва да проверя едно нещо.

* * *

На вратата Гай Новак целуна Бет за довиждане.

— Благодаря ти, че се погрижи за децата.

— Моля ти се. Радвам се, че можах да помогна с нещо. Истински съжалявам за случилото се с бившата ти жена.

Егати и гаджето, помисли си Гай. Зачуди се дали Бет изобщо ще дойде втори път, или след днешния ден ще го отпише окончателно. Но мисълта му не се задържа за дълго.

— Още веднъж ти благодаря.

Затвори вратата след нея и се упъти към барчето. Не пиеше кой знае колко, но сега имаше нужда да се подкрепи. Момичетата бяха горе и гледаха някакво дивиди. Провикна се да им каже да си догледат филма спокойно. Това щеше да даде време на Тиа да прибере Джил, а и на Гай — да изчисли как точно да съобщи вестта на Ясмин.